автор: tamara

*на майка ми

Как искаше да протече онази нощ и тя самата не знаеше. На „Пазара на плът" не се продаваха души -това беше ясно. Нямаше интерес към тази "стока".
Сигурно човек трябваше да търси на частно, някъде в селата, в двора на някоя баба, незнам… Никога не съм търсила.

Страх я беше, че тази нощ няма да се "продаде" …но тръгна. Та кой търсеше в днешно време души на "пазара на плът"? Отиде за да покаже "себе си" и да намери себе си във някой друг.
Не беше облечена секси, нито даже провокиращо - само се опита да бъде Тя, без да е Тя - която съблазнява. Нямаше я програмата от заучените стойки, нямаше мръсни погледи, нямаше го и голямото деколте - запазаната й марка. Беше свалила "възрастните" дрехи и се превърна в дете, сякаш уплашено от света на големите.

***

Майка й страдаше. Чакаше до късно Мая да се прибере от "Пазара на плът". Надяваше се този път да не се е "продала". Стоеше там, сама на тъмната тераса с малкото въгленче в ръка. Любовта към дъщеря й я засипваше от купчини песъчинков страх, които й засядаше в косите. Сякаш стигаше чак до мозъка й и изронваше дълги филмови ленти в съзнанието й. Двамата, тя и малкото червено дяволче между пръстите й, гледаха ужасните сцени с главната роля изпълнявана от Мая. Всичко, което си представяше беше така истинско и като че ли заживяваше свои собствен живот някъде във въздуха. Ставаше задушно в остъклената тераса, задимено от цигарен пушак. Тогава майка й дърпаше последно от цигарата си, леко присвила очи, отваряше прозореца и издухваше силно навън, с пълни гърди, за да отпрати колкото може по-надалеч червения балон. Да, балон. В една малка книжка беше прочела, че за да се отърве от неспокойните си мисли, човек можело да издуха грижите си наум и да ги види как отлитат с балона. После имаше и други инструкции, но й се сториха глупави.
Знаеше обаче, че майките са най-лошите орисници на децата си, защото винаги си мислят, че им се е случило най-лошото. Ставаше й съвестно, че не можеше да контролира страха си и така й ставаше още по-страшно, още по-съвестно… Най-вече, защото си вярваше.

В нощта на следващия "Пазар на плът" се повтаряше същата сцена. Зад нервно движещата се огнена точка пак стоеше нейният силует, пушещ и мислещ, на загасена лампа - за да не я видят съседите.
Чакаше дъщеря си.

Беше нощта на поредния „Пазар". Този път обаче Мая не искаше да "продава" плътта си. Не сложи разголени дрехи, за да покаже, както тя наричаше гърдите си - "единственото си хубаво нещо". Опъна силно косата си на висока опашка и се намъкна в дрехи в черно - половината й любим цвят. (Другата половина беше бялото) Облече семпъл трикотаж със щампа на момиченце, което имаше златно-стъклени очи, разчупено на половина сребърно сърце на врата си и фиба. Мая не сложи бижута. Остави даже пръстена от майка си, защото беше голям и сякаш пееше "Matirial girl" на Мадонна. Грим имаше съвсем малко. (символиката бе в граници.)

Тръгна натам, към "Пазара", за да "продаде" душата си, или по-точно за да направи покупко-продажба на разменни начала. В замяна искаше да "купи" чужда. Нарече го иронично - пъно за празно, както се купува бира…Даваш лепкавата празна бутилка (изслушала равнодушно историите за пари, жени и за казармата) и всимаш нова - чиста и пълна (с ентусиазъм). Мислеше се за празна отвътре - изтърбушена от многото мъже в живота си - като сбръчкана гайда, която вече не можеше да блее доволно на поляната, а само се надуваше и пищеше в мъжки ръце. Като инструмент.

Мая напоследък беше странна. Четеше някакъв си "ауреляно". Думата му "безТебие" сякаш й се беше залепила на мирогледа. Така той наричал липсата на някоя Теб, на сродната душа, а тя, както правеше обикновено със нещата, центрира думата със себе си и ми каза "безСебие - това съм аз, от това съм болна..."

***

"Пазарът" отнемаше едно денонощие. Беше голямо събитие за всички. Пътят до там не беше дълъг, но приготовленията бяха големи. Всеки се суетеше в старанието си да се "продаде".

Качеството на кожата не беше от значение. При мъжките екземпляри тя трябваше да бъде "сервирана" с интерес и "продаващият се" да изглежда уверен във себе си. За женската плът обаче се изискваше цяла програма - кожата, обезкосмена, полята с балсамиращи аромати; формите - добре загатнати, но не порнографски разголени и… представяне - без думи, само кокетничене и показване на стойки.

Мая почти винаги успяваше да се "продаде". Формите й бяха силно женствени, малко въз-изразени даже, но умело прищегнати, представени със самочувствие и ... още нещо. Викаха му чар. Погледът й предизвикваше. Иначе, лицевите й данни сами по себе си не представляваха интерес.

Мая се роди преди около три десетилетия и още като чели оттогава беше започнала да слуша прословутата история колко лесно се била пръкнала на бял свят. Радваше се, че майка й не се е мъчила, но се чувсташе виновна, типично по детски, мислейки си, че съдбата тогава й е дала нещо, което рано или късно щеше да дойде да си вземе. Мразеше датата на която беше родена - 29-ти.

(Според картите съчетението на тези цифри не вещаеше нещо хубаво. На двойката (2) гледаше като на започната осмица (8), но недовършена, оставила след себе си следа като извиваща се комета, угаснала някъде по средата на пътя си. Зависеше от следващата карта дали този път щеше да продължи или не. В случая девятката (9) значеше безсилие. Пътят нямаше да продължи..)

(Винаги й се искаше да беше родена на 28. Харесваха й двете сгушени кръгчета на осмицата. Бяха като две нули, щастливи една до друга, неразделни. Така осмицата (8) щете да й вещае завършеност, каквото и да означаваше това.)

***

"Пазар на плът". Така се казваше дискотеката. Въздухът около входа пак вибрираше от поквара. Флуиди се стелеха на талази и дрогирваха чакащите. А вътре, зад вратите, зад охраната, навътре в лабиринта на дискотеката бе пълно с хора. Имаше блестящи от бронзов тен жени, с невидима табелка "продава се", чийто тела се гърчеха под пулсиращите басове … Имаше мъже. Много мъже...във различни стилове, които като чели бяха облечени в тематични костюми от сапунени сериали, от ек6ън филми, от драми, трилъри…Имаше и такива просто с надпис на фланелките "сингле" (свободен).
Всички търсеха.
Всеки се оглеждаше и като с очи на Терминатор изучаваше мерките на другия пол.
А тя, гледаше нагоре към тях, от късите си без токчета краченца и се страхуваше.
Музиката изгуби мелодията си и самата тя заигра дивашки танц. Около Мая се заосукваха кяколко "мъжки екземпляра", подушили в пиянството си миризмата на жена. Разцентрираните им погледи не бяха взели на фокус нито нейните малки послания, нито втрещените й очи. Искаха я. Искаха да я "купят", да си я вземат за вечерта, жадно да изконсумирват плътта й, да я изтърбушват. Бяха дошли на „пазара за плът" точно заради това, че се "продаваше" плът. Бялото на очите им беше червено, зениците им бяха огромни, плашещи. Ръцете им се докопваха като пипала до тялото й. Присъствието им я задушаваше. Опита се да влезе в ритъма на "играта", но този път не успя.
Избяга от тях. Отиде до бара и седна. Отпусна рамене. Момиченцето на блузата й се сви на две, с очи потънали под бюста й. Поръча вода. Надигна чашата, сбръчквайки клепачите си и пое на големи глътки от чистата течност. Сякаш искаше да изплакне червата си от порочния дим на вечерта. Ледчетата се удряха в зъбите й. И те напираха да влязат в нея, като че ли бяха плуващи в морето бутилки с малки послания, оставащи неразгадани завинаги.


Седеше и се чудеше на живота, на неписаните му правила, на смисъла му.
Потъна в спомени, всички до един безмилостно глупави. Чудеше се откъде й диоде на ума за училище и онази тема със заглавие "По жицата" и дългия път-нещо си…", когато наистина се бе постарала да напи6е домашната си, без да преписва от "Литературните анализи" (както често правеше). Тогава получи среден. Според учителката отговор с тезата: "на лъжата краката са къси, затова пътят й е дълъг" заслужаваше за по-малко, но липсата на правописни грешки повдигнала бележката. След часа тя отиде спокойно до тоалетните и плака безшумно, без никой да я види, запалила цигарата, която се пушеше сама. После изми лицето си със студена вода, подсуши го, гримира се наново и се направи, че нищо не се бе случило. Пък и за другите това бе само още една двойка в дългите редици отслаби оценки. Така "разбра", че писането и мисленето не са за нея.
Пък и не беше чела много книги. Тези, които почваше и броеше за прочетени, оставяше след разлистването на първите и последните им 10 страници. Обичаше само да пише за себе си, в дневниците си, там където не беше оценявана... Просто се отдаваше на, както тя го наричаше, литературен обективизъм. Там подробни лежаха всички мъже в живота й и техните съдби, в които влизаше и излизаше като от тоалетни, разтоварена, но не и обогатена (освен ако не е влязла с вестник в ръка:). Многото мъже, в които търсеше нещо бяха само още едно тъжно доказателство, че се чувсташе сама, празна в дните си.

***

На бара срещу нея едно момче пиеше вода. Помисли си - това пък е може би тои…Надигна чашата си за да търкулне към устните си послдените капки смелост и реши да отиде към него. През дъното на чашата си го видя. Малък, смачкан…първо с облещени очи, после с тъжни и присвити, накрая главата му изчезна, вдлъбна се с тялото му и той се превърна в петно. Личеше му че не е от редовните клиенти. Той тръгна към нея. Повдигна се на бара и си поръча същото, този път с лимон. Тя се изпъчи по навик. Момиченцето на блузката й прогледна отново и каточели се втренчи в ниското момче до себе си. Не разговаряха. Мая само го следеше с поглед и го анализираше. Как държеше чашата, как я надигаше, как движеше ръцете си - всичко беше от значение. Стори й се че може да потъне в очите му. Кафеви като кален селски път, водещ до оазис от горски аромати. Тя тръгна плахо по лешниковата му пътека и се озова в рая си. Така си го беше представяла - тихо и тъмно място, което те прегръща с топлота, което те съблича от зрение и чувства и оставаш сам, завинаги, вкоренен в спокойствие. Той я погледна. Мая се събуди и смутено надигна празната чаша. Искаше й се да пусне косите си и да ги разпилее като малки кукички към него - да го улови на въдичките им и да го умъртви на палубата си, както моряците правят с големите риби. Така щеше да е само неин. Изплашена от мисълта си Мая слезе от високия стол. Направи крачка напред, спря, и с бързо движение остви визитка с телефонния си номер до ръката му.

Изморена бе от себе си, от бара, от водата, от "играта" най-вече…от това как човек бе принуден да си търси нежност, тя си тръгна. Тази вечер сама. Но с една малка брънка надежда, която бе по-силна като усещане от най-изконсумирваната й вечер.

***

В тях нямаше никого. Тя развърза косите си, пусна диска на "Sade" да се върти и се съблече. Запали четири свещи и изгаси лампата. Потопи се бавно във ваната и се гмурна във мислите си. Чудеше се на себе си, на празните си надежди. Заплете се с въпросите и в косите си, които сякаш за миг порастнаха като на самодива и зашаваха във водата. Как се търсиха сродни души? Къде? Как се познаваха? Тези думи се лутаха в главата й, изписващи триъгълна траектория като мухи. Жужаха, кацаха, после търкаха мазно дяволски ръчички, все едно бяха надхитрлили някого, жужаха … После бършеха грозните си очи и пак продължаваха. Летяха, блъскаха се в стените на главата й.
Тя се потопи цялата във ваната за да ги удави. Чу ветрешното си безкислородно дишане, което кънтеше като във празна, ръждива тенекия. Мухите изчезнаха. Надигна глава и се изпъна уморено в коритото. Краката й се подадоха на ръба срещу нея. Тя се втренчи в тях, вгледа се в пръстите си, къси и леко присвити; вгледа се в ноктите - малки рогови квадратчета, с различна големина…После отпусна мислите си върху лъка за нокти, които след кисненето щеше да се олю6ти, така щеше да дойде ред на друг - старателно намазван, с гружливо избран цвят, отразяващ настроението й; покрит с безцветна глазура, която да го прави траен; после идваше търпеливото чакане лакът да изсъхне и да се впие в нея, докато пръстчетата й са разперени на лопатка, от предварително свитите топченца памук. И всичко това бе само една малка брънка от седмичния цикъл "женственост". Зави й се свят и от талазите горещ въздух и от безмислието на мислите й. Чувстваше се като една от онези досадни мухи в главата си. Бръмчеше в самата себе си, в собствената си черепна кухина и не намираше изход.

Погледна "костенурковата кожа"* на лактите си и се усмихна вяло.(*aureliano:) Прииска й се да има два чифта лакти за да се усмихне двойно, но нямаше. Зачуди се над простите неща, които не беше забелязвала до сега... като набръчканото тъмно петно от външната страна на сгъвката на ръцете си, като двете точици мръсно на ръба на ваната, като малката люспичка домат, от вечерта когато ядоха салата заедно, като шумното цамбурване на тежките капки вода, като тишината да си сам. Като самотата да си тих.
А плочките в банята хлъзгаво отрзяваха парещия танц на свещите. Сякаш светът бе спрял, суетата не смърдеше, а само мелодията на музиката оцветяваше въздуха в различни топли нюанси. Нотите пъркаха като мнoгoцветни пеперуди. Стана пролет в кълбетата бяла пара. Мая се вгледа с широко отворени очи в нежните сенки по стената и издърпа тапата на ваната, без да помръдва нищо друго освен ръката си. Даже погледът й стоеше заклещен между фугите, все така остро проникнал в циментения блок, прожектиращ слънчеви струи спомени.

Нивото на водата започна плавно да гали кожата й, търкайки се вертикално по тялото й, като жива течност, като пухкаво кученце…като ритмично полюшкване от летни вълни. Пяната се утая на купчинки облачета по гънките на релефа й, гушна се страхливо в описаните плитчинки И се унесе в блян. Косите й рисуваха линии върхи лицето й, ръцете й бяха отпуснати с дланите негореи сякаш молеха… Лакът на ноктите й се беше обелил и лъскави парченца от него блестяха в пяната като далечни звезди. Свещите угаснаха. Една по една избягаха и оставиха мрака в банята. После дълго къдяха дим на високо, като че ли се опитваха да отправят молитва до Бог, но димните им викове стигаха само до тавана. Лицето й бе спокойно, страните й бяха румени, а кожата й бе поръсена с малки пайети от пяна.

Красива-
така я намериха сутринта, с телефон изпаднал от ръката й.
Беше започнала да пише съобщение в отговор на момчето от бара. Написаха вместо нея "такава няма тук"…
И такава наистина вече наистина нямаше.

Майка й плака. Спря цигарите още на следващата седмица, когато успокоителните се бяха отмили от мозъка й. Само във вечерите на "Пазара" запалваше по една, там на същата тераса с омазнени стъкла. Стоеше сама и четеше дневниците на Мая. Понякога плачеше от смях, защото й идваше в повече "литературния обективизъм".
В последните страници Мая си беше пожелала да знае кога ще умре. Искаше да бъде наясно с последните си минути и да ги отдаде на равносметка. Искаше й се да отсъди коя от любовите й е била истинската, единствената и кое нейно Аз е било Тя.

Аз не плаках. Поне не в първите години. Дебилно се стисках и не исках да повярвам. Сълзите за мен щиаха да значат примирение. Една вечер се отприщих и до сутринта си "говорихме" с нея. После си направих кафе и сложих и за нея. Чашата стоя няколко дни, като по стените й се образуваха пръстени сплъстено кафе. Млякото образува гнусен каймак.
Може би тя щеше да предпочете вода. С лимон.
Незнам.