нищо необичайно
като перестите облаци които тръгнали за някъде
разбират че са небе и дори когато извалят
пак се връщат някъде в синьото
различно е когато те откривам
под пластовете сбъдната тишина
а ти си умираш да ми говориш за някакви документи
които си открил в стара папка в старата ракла
и ме забравяш в шумоленето на хартията
веднъж се спрях за да погледам залеза
а ти избърза по пътеката
помислих си че съм те изгубила завинаги
макар да знам че нищо не е окончателно
докато все още има утре
настигнах те
любуваше се на изгрева
разбирам дели ни разстояние
понякога дълго понякога късо
някъде между луната и слънцето
обичаме различни неща
навярно ни свързва необичайното
измислям си имена
които никога не бих могла
да изрека на глас
затова понякога те губя