автор: Silver Wolfess

(Лука,II,25)

По ръба на света ветролее коси безконтролна.
И е чайка,
          и кърт,
                    и глухарче във шеметен сън.
Но очите й…
          Боже…
                    Очите да видя не мога.
А поиска ли,
          в миг ще прекрача със нея отвъд.

И е пристан и фар.
          Смълчаната кула на фара.
Някой пише до съмнало,
          дращи със птиче перо.
И пазач ли, рибар ли –
          прокълнат поет ще направи,
слага думите в листа,
          и праща в бутилка писмо.

Елегично пристъпва –
          невеста е пролетно млада,
тихо влиза в постелите,
          пие дъха до зори.
И тогава се будят…
          Щастливи се будят тогава -
тънкокраките щъркели после осъмват бащи.

С ветровете сенокосни ведно с цигуларите плаках,
и надникнах…
          Лицето на края на Пътя видях.
Наказание беше,
          но беше и трудна награда
и я кръстих любов,
          непребродена още земя.

08.12.2007