автор: dimension

Имахме среща. Не я бях виждала от месеци. Отказваше.
Типично за мен, закъснях. На метри от масата, където седеше тя, се раздрънках:
- Ох, извини ме, мила, нали знаеш като се заплесна по магазините… Гледай какъв пръстен си купих сребъ…
- Господи, какво става с теб?
Беше се стопила. Хубостта й бе повяхнала, очите потънали, тъмни сенки. Дори гримът не прикриваше състоянието.
Стоеше пред чаша кафе и портокалов сок. Около чашите – купища носни кърпички, мокри, смачкани. Цигари. Пушеше с треперещи ръце.
Почувствах се неловко.
Поръчах си кафе, запалих цигара. Удоволствие бе да пуша с двойна „Лаваца”. А тя – беше ли удоволствие да пуши, треперейки?
- Защо не искаше да се виждаме? Мислех, че всичко е минало.
- Не исках да ме виждаш така.
- Само не ми казвай, че още...
- Още.
- Миличка, спри да плачеш! Месеци минаха. Дай си ръката.
- Искам. Не мога да спра.
Хванах ръката й. Студена, мокра, трепереща.
- Ще мине, мила, ще мине. Само време трябва.
- Искам да умра, само това искам.
Чудех се какво да кажа. Хората ни гледаха. Две жени, една срещу друга, едната цялата обляна в сълзи, другата й държи ръката. Поне плачеше мълком.
Такива сълзи не бях виждала. Едри, като гроздови зърна, тъмни. Търкаляха се, и се търкаляха, по цялата нея. Мълчеше, не се оплакваше, а не спираше да плаче.
Такъв плач, прости ми Боже, бях виждала само за умряло.
Господи, обичах я, а какви мисли минаваха за момент през главата ми… Какъв ли грим ползва, че не се размазва от сълзите?
- Искаш ли по една водка да изпием? Ще те отпусне.
- Не искам.
- Да хапнем. Хайде! Виж се на какво приличаш! Откога не си яла?
- Не знам. Не мога.
- Спри с тия цигари! Виж, предната ти е незагасена. Разкажи ми, защо си още така.
Мълча дълго. Гледаше нанякъде. Някакво безумие имаше в тоя поглед. Нещо, лудост ли, отчаяние ли, не знам… Но живот нямаше, почти бе изтекъл.
- Изоставиха ме. Най-обичните ми. Кръвта ми и двамата, които най-много... Искам Господ да ме прибере.
- Да не чувам! Спри! Вземи се в ръце! Тая твоя агония докога ще продължава? Деца имаш, спри се!
Мълчеше. Плачеше. Болката я гънеше на две, виждах я – тъмносиня болка, обсебила цялото й тяло. Като куче се гърчеше, опитваше се да овладее спазмите на лицето си. Устни, очи – всичко се свличаше, трепереше.
И величието й виждах, но не можех да я похваля за това.
- Хайде да се разходим. Виж, времето е хубаво!
Подчини се безропотно. Хванах я под ръка, тръгнахме.
- Ти как си? – попита ме едва.
- Добре. Много добре. Спокойна съм. Е, много работа, ама това му е майката. С децата бях преди обяд, нали сме три бърборани, една без друга не можем, напълниха ми душата. Поръчах си ново обзавеждане за апартамента, супер ще ста…
Глупости, глупости, какво говорех! Тя умира, а аз за обзавеждане й разправям…
- Никой не заслужава такова страдание! Чу ли?! Болката ще те пречисти, ще се родиш отново силна.
Говорех клишета, които увисваха и се влачеха във въздуха зад нас. Обичах я, Господи, обичах я, исках да я спася, да й помогна, да я измъкна…
Млъкнах. Вървяхме дълго. Такава магия беше – късна есен, мокри жълти листа по улиците, токчетата ми се забиваха в тях и аха-аха да падна няколко пъти. Хората се разхождаха в почивния ден, незабързани, кой сам, кой с някого. Чувстваше се празничност, а беше тихо, тихо…
Тя все тъй си плачеше. Току ме водеше мълком до някой кош за боклук, та хвърляше кърпичките. И вадеше нови.
Хората ни заглеждаха.
Стигнахме до църквата. Там пък каква красота, прелята със святост! От есента и от вярата. И от тишината. Оная тишина, дето в църквите витае, пречистващата, зареждащата.
Влязохме. Взех няколко свещи – за децата, за близките ми. Тя взе една. Реших да не я питам нищо повече.
В храма имаше малко хора. Запалих свещите си, помолих се. Седнах на една пейка. Оставих я сама.
Стоеше пред иконата на Христос. Държеше запалената свещ. Виждах само гърба й. Цялото й тяло вибрираше. Виждах я мокра от сълзи през гърба. Не отидох до нея, не я придърпах.
Стоя дълго. Аз си седях.
По едно време се обърна и тръгна. Мина покрай мен. Не ме видя, а може би беше забравила с кого е. Последвах я.
Излязохме от храма.
- Хайде да поседнем на тая пейка в двора, искаш ли?
Седнахме.
Пак мълчахме.
Телефонът й иззвъня. Разбрах, че се обажда едното от децата й. Тя не можеше да говори, само „Да, да”. Затвори, разрида се с глас.
В чудо се видях.
Прегърнах я. Стиснах я.
Боже, да викне, да кресне, да каже всичко, да го излее! Само не това ридание, не това мълчание…
И сякаш Господ ме чу.
- Днес е 10-ти септември 2006 година. Знаеш ли, мила, днес е десети септември 2006 година…
Уплаших се. Втрещих се.
- Какво говориш? Нееее! Днес е 20-ти ноември 2007. Ти съвсем се обърка, май, а, миличка? – опитах се да я разсмея. Нелепо.
- Днес е десети септември 2006 година, днес е десети септември, днес е десети септември – ридаеше тя.
Сякаш бе в транс. Повтаряше само някакъв десети септември, като мантра, като безумие, едно и също, едно и също...
Стиснах я още по-силно. Цялата бе мокра. Трептенията на тялото й се предадоха на мен.
Боже, какво да правя! Помогни, Господи, в храма сме ти, помогни!
Стисках я, стисках я…
По едно време свещеникът излезе от църквата, тръгна към мен.
- Чедо, защо стоиш с разтворени ръце, какво правиш, чедо? Закопчай си блузата, посвени се, тук е храм, пък и в тоя студ…
Погледнах се. Копчетата ми разкопчани, гърдите ми навън, коремът ми гол.
Къде беше тя?
Ръцете ми стояха, събрани във венец, нямаше я в прегръдката ми. Сигурно хората ме мислеха за поредната луда, стояща в двора на храма.
Какво ставаше?
Погледнах пак гърдите си.
И видях.
Сребърният й накит висеше от шията ми, закопчан.
На ръцете ми - пръстените й.
Тогава разбрах.
И заплаках.