автор: kameja

В безличен океан
от необичане
до остров от изгубени неща
завързах сала
на последното си вричане,
на пясъка приседнах...
... бе мъгла.
Венец бръшлянов
сухи обещания
разкъсах и изхвърлих
в океана.
Изправих се
да търся себе си.
След кратко лутане разбрах-
приех съдбата като огледало,
в заслужения си портрет
се взрях.
Тогава стълбичка от нишки
спусна слънцето
и сред мъглата
ясно я видях.