И онази обсебеност
на живеенето.
Сега си мисля,
че никога няма да е същото.
Защото толкова дълго бягахме
от болката,
от беззащитността на очите.
Защото толкова дълго
бяхме себе си
до разпокъсаност,
до насищане на
чувството,
до утоленост
на безразсъдството,
до преливане
кладенците
на нежността.
Колко много губим
обвили голите си крила
в защитната пелерина на страха.
Премрежили с воалетка от индигови спомени
предишните, неопитомени погледи.
Стаята няма да ухае на праскови.
През прозореца няма да се втурват клони.
А пеперудите както преди
се галят в повърхността на езерото
съвсем внимателно, за да не кърви
езерото от забравени усещания.