автор: dimension

по "Сто години самота"
- Габриел Гарсия Маркес
ПОКЛОН ПРЕД ГЕНИЯ!


Едно залутано Макондо, орисано от Франсис Дрейк на появяване,
със мисия за род във най-заплетените криволици на кръвта.
Въртящо колело Буендия. Порок - създаване, разваляне, създаване…
До раждане на оня син със свинската опашка, слагащ края на рода.


Отпреди век предсказана история. На Мелкиадес пеещи енциклики.
Неписано да бъдат разгадани преди сто лета. Възходи и беди.
Неповторими повторения. Във стаичка заключена частица.
Носталгии не толкова. А възкресение на най-самотните тъги.

Възможна ли е по-голяма самота? Наследствено предадена.
Дори в повтарящи се имена. В преплитането на бащи с деца.
Със четири упадъка, погубващи семейството, белязани –
бой със петли, безумни начинания, държанки и война.

Един живот във търсене на философски камък. Най-първият е луд
и вързан за дърво. На погребението - жълти цветове валят.
Синовни боеве от гордост. Лутания в самота на власт ненужна.
Загубена посока седемнайсет пъти, с куршум връз пепелния кръст.

Във майчина утроба още да проплакваш. Да се родиш с отворени очи.
С отворени очи роден ли си, не можеш да обичаш. От смъртта по-мъртъв си.
Добър приятел е умрелият. Залутан, да претопяваш златни рибки...
Не си способен и да се убиеш, оцеляваш, проумял нищожността си.

Възможна ли е по-голяма самота? Едничък стожер. На рода пазителка.
Урсула – Първата /Султана съща/. Неуморна. И непримирима.
Макондо даже й мълчи. Погребала света си. Краят й – в излишък.
Но недопуснала да плаче и да рухне къщата. Изгубена в годините.

Изпратила децата си с очи най-сухи. Накрая в спомените ослепели.
Но сраснала със своя свят, неподозирано несретна и немощна.
С такава сила, с най-самотнически облик, над сто години доживяла,
подхвърляна накрая от кръвта си. Самотна кукла в кошница.

Възможна ли е по-голяма самота? Сама, оплакана, да си извезваш
погребния покров. От гордост, на челото със печален девствен кръст.
Родителските кости да разнасяш. Немееща. В мълчание очовечена.
И самотата си да не громиш, а да я храниш с вар и пръст…

Любов за тях ли? Заплаха, бедствие, страдание. Борба и отказ
между безмерна обич и докрай непобедима подлост.
Превръзка черна на дланта. Светът едва опира ти до кожата,
но вътре си недосегаем. И на мъртвите писма им носиш.

Възможна ли е по-голяма самота? Да ползваш златни цукала.
Сърцето ти да е сплъстена пепел. И в порок да се превърне
комфортът да си тъжен. И безумно да пируваш във горчивина.
Мъжете със държанките от плач и за забрава да се свързват.

Една щастлива кратко, не от този свят. Сама навътре в себе си.
В действителности прости, стихийна, самката-смутителка.
Мъжете чупят вратове, измъчени пред края си в интимно бедствие.
И вятърът я вдига,да не я достигнат на паметта и най-високите й птици.

Пред края – сякаш чудо! Изхвърлят вкисналите обичаи на бунището.
Предсмъртни страстни песни – едновековно сбирана енергията на страстта.
Последният роден, за да започне отначало, рода си да пречисти.
Защото е единственият в тия сто години,заченат в тайнството на любовта.

Не е ли самота възможно най-горчива да се пазиш и да се страхуваш
да не загубиш самотата си? В рождение да си белязан още със трагичен знак.
И четири години,единайсет месеца и два дни дъждовете да не спират.
И да ги чакат всички, сложили покровите, да извалят, за да умрат...

Макондо е забравено от птиците. И чумата-безсънница го отминава.
Нашествие-разруха със вихрушка. Червени мравки. И библейски гняв.
Предсмъртно разгадавани енциклики. По пътя стръмен на забравата.
А… мъртвите понякога се връщат, непонесли самотата на смъртта.

Не идва смърт, когато искаш, а когато можеш. Самички бродници
в пустинята на самотата си носят кармата. Белязан род,загубен за света.
Непоносима тежест на толкоз много минало. Завършена история.
Предречен край. На колело Буендия до счупване износена оста.

„Първият е вързан за дърво, Последният-новороден - го мравките ядат”.
Единствен Мелкиадес го е знаел. Единствен се е връщал от отвъдното.
Минавайки със сянката си на рода трагичен през лабиринтите на паметта,
в санкритските писания оставил знак за неизбежно идно сбъдване.

Защото, времето е мъдро. Трагизъм и излишъци отсява. Само прах...
А Господ е написал книгата на всички. Но книгата преживе ни е непонятна.
И Геният ни го написа, че тези родове, осъдени на сто години самота
освен да свършат, нищо…Те просто нямат възможност друга на земята.

.................
Как дръзнах да напиша Маркес?!
Прости ми, Боже, толкова съм малка…