автор: Pokahontas

Тъга е времето,
когато се събирам
по кални улици
изгубили
очарованието си от вчера.
Тънки жестове и думи,
препрели смисли,
търсят се и се намират
в шепот на листа
и стон на дъжд.
Всъщност капките
са малки скитници,
с наивна вяра хранят
илюзията за море
без граници.
Прегризах котвата си
като онова листо,
предало се на вятъра.
Прегризах котвата си.
Не без огризения.
Не е въпрос на свобода
и истини.
Потребност е.
Този свят
е обречен
да бъде истински.
Все едно с колко
илюзии го гримираме,
все едно
в колко полуистини
го обличаме.
Усещам го в себе си.
Събирам сенките по ъглите
и абстинентно тръпна.
Уча се на обичта на слепите -
познали със сърцето
и със сърцето си приели.