автор: Ficho

Окапа ябълката стара на поляната
и Ева няма как да прелъсти Адам.
Кръвта си ближа, тя пулсира в раната -
нали съм вълк, и ябълки не ям.

На пресекулки, учестено пулсът тупка,
и мрак обзема вълчия ми ум.
В сърцето хлад, във кожата ми - дупка,
в тревите кървава следа, в гръдта - куршум.

Капани слагаха по пътя ми, но ето –
не стъпих в тях до днес, и оживях.
Нали съм вълк и ходя по небето,
и по неволя само влизам в грях.

Животът ми съвсем не беше песен
и вълчия ми дял не беше лек,
но и с последния си дъх бих произнесъл:
Благодаря ти, Боже, че не се родих човек -

да мразя своите с такава дива радост,
да гоня плячката си с безпощадна стръв
за да убия - без да бъда гладен,
преследван цял живот от жаждата за кръв.

Стриже до кожа па́стирът овцете –
мърцина струва от живота им курбан –
а аз съм вълк, и ходя по небето,
заспивам гладен, ала ябълки не ям.

Живях във рая и не ме е страх от ада.
Не съм последен, нито ще съм пръв –
ще легна мълком във земята си изстрадана,
до капка върнал в нея вълчата си кръв.

Да бъде мрак! И тишина. Пропадам,
ала пред входа на самия вълчи ад
проглеждам – и не мога да повярвам,
но знам, че няма връщане назад:

Разцъфва ябълката стара на поляната
и пак съм в своята, но пролетна гора –
и не болят зарастващите рани…
И има Бог. И ми растат пера.