автор: Ljastoviza

Беше един от онези мъгливи, безкръвни неделни дни. Катрин се събуди късно. Повъртя се в леглото, погледа телевизия, после стана и докато пиеше сутрешното си кафе, започна да умува какво да прави с този скучен почивен ден.
Работеше като секретарка в една адвокатска кантора от сутрин до вечер през седмицата. Не й оставаше време за нищо, затова си нямаше нито приятел, нито компания. След работа пазаруваше, прибираше се капнала вкъщи, хапваше на две-на три пред телевизора, после отговаряше на кореспонденцията си и си лягаше. Тъй като не знаеше какво да прави със свободното си време, наближаха ли събота и неделя, почти изпадаше в паника. Затова работеше и през почивните дни у дома. Насъбраха се твърде много извънредни часове и един ден шефът й каза, че не могат да й ги изплатят. Помоли я да не взема повече работа за вкъщи. Такава симпатична млада жена трябвало да има време и за личен живот...
Катрин също си мечтаеше да срещне мъж, в когото да се влюби, но беше твърде стеснителна особено ако някой й харесваше. Тогава започваше да се държи толкова непохватно, че по-скоро отблъскваше обекта на симпатиите си, отколкото да го заинтригува. А иначе беше хубавелка - с живите си тъмни очи и с дългата си къдрава кестенява коса приличаше на Нели Фуртадо.
Наближаваше обяд, а Катрин все още се чудеше какво да прави. Да иде на разходка в парка? О, не, в тази противна мъгла не е за разходка. Да отиде на масаж и после на басейн? Не, сама не й се ходеше. На кино? Не, в момента не вървяха интересни филми. Да си остане в къщи също не беше решение - знаеше, че пак щеше да започне да работи. Усети, че вече й престъргва на стомаха от глад и изведнъж реши - ще отиде в ресторанта „Сляпа баба”, ще обядва, а после ще реши какво да прави в останалото време. Беше чувала, че това бил много странен ресторант, защото вътре било тъмно, а обслужващият персонал се сътоял от слепи хора. Не можеше да си представи как така посетителите се хранят в пълен мрак...
Паркира колата си пред „Сляпа баба” и влезе в нещо като фоайе. Там веднага я посрещна келнер, който наистина беше сляп. Пое палтото й, окачи го на закачалката, подаде и менютои каза:
- Госпожо, както знаете, при нас вътре в ресторанта е тъмно. Няма абсолютно никаква светлина. Затова ще трябва да изберете тук какво желаете да обядвате.
- А как ще се храня? - запита Катрин.
- Пипнешком. - отвърна келнерът.
Катрин си избра салата от сезонни зеленчуци и телешко филе с гъби. За пиене чаша - чилийско мерло и бутилка сода.
Влязоха в ресторанта. Вътре беше наистина по-тъмно от най-тъмната нощ. Келнерът я придружи до масата и й помогна да се настани в удобния стол. Катрин зачака. Явно не бе съвсем сама в ресторанта, защото долавяше разговори от съседните маси, които бяха много близо една до друга. Пред очите й заиграха кръгове. Ушите й сякаш заглъхнаха.
- Моля, господине, заповядайте! - стресна я гласът на слепия сервитьор, който настаняваше на масата на две педи разстояние от нейната някакъв мъж.
- Благодаря! - отговори мъжът.
Катрин се покашля. Чувствуваше се леко притеснена.
След малко келнерът й поднесе салатата. Катрин намери ножа и вилицата и пак така пипнешком се насочи към чинията си. Направи няколко опита, докато успя да набоде и разреже лист маруля. Странно усещане - едва когато сложеше в устата си хапката, познаваше - ето, това е парче домат, а това чушка, това пък са зърна от царевица... Така и не можа да оцели нито една маслина, защото щом посегнеше към тях, те се изплъзваха и бягаха из чинията. Накрая се наложи да ги яде с пръсти. Потърси кошничката с хляб, а когато я улучи и взе хлебчето, усети, че то е поръсено с макови семенца. Храненето ставаше бавно, но пък за сметка на това беше много интересно, защото трябваше да се преодоляват препятствия, които в нормални условия човек нямаше, ако не беше сляп.
- Заповядайте, госпожо! - келнерът поднесе основното ястие.- Ето и чашата чилийско мерло, което пожелахте. Добър апетит и наздраве!
- Благодаря ви, господине!
Катрин вече бе посвикнала да се справя в тъмнината и малко по-смело се насочи към месото. Кълцаше го бавно, докато чинията проскърцаше и чак тогава забождаше уверено парчето. Сосът изцеждаше върху парченце хляб, за да не се накапе. Когато обаче посегна да потърси чашата с вино, изведнъж закачи бутилката със сода, която падна и улучи чашата с вино. Виното се разля по масата и по роклята й.
- Ах, колко неприятно! - тихо и засрамено каза Катрин. Стана от масата и се опита пипнешком да потърси салфетки.
- Не се притеснявайте, госпожо, тук това е нормално да се случи и с почти всички посетители стават такива неща. - каза мъжкия глас от съседната маса, за чието присъствие Катрин дори беше забравила. Гласът беше толкова необяснимо приятен, че нещо я жегна отвътре.
- Аз съм тук за пръв път... - сконфузено отвърна Катрин. - Не съм свикнала с обстановката.
- Разбирам... - каза кадифеният глас, - чакайте, ще ви помогна да позабършем поне масата.
- Благодаря, ще се справя и сама... - изрече Катрин, но явно мъжът вече бе станал и се бе изправил близо до нея, защото усети лекия полъх на парфюма му.
Парфюмът невероятно пасваше на кадифения глас. Обзе я неразбираемо чувство на привличане. Коленете й се разтрепераха. Сякаш отдавна познаваше този мъж и знаеше, че обича гласа му, грижовността му, спокойствието и сигурността, които излъчваше мекият му тембър. Понечи да се изправи и в този момент сблъскаха главите си.
- Ох, прощавайте! - изрекоха почти едновременно и двамата. Бяха съвсем близо един до друг. Катрин усещаше дъха му близо до устните си. Този дъх я замайваше с мъжествеността си. Дъх, който, спомни си, бе сънувала в най- интимните си сънища...
Пак така, без да искат, докоснаха пръстите си. Катрин не отдръпна своите. Задържа ги до неговите - плътни, силни и някак си много нежни. „Какво правя?!” Катрин не проумяваше себе си. Мъжът също явно беше развълнуван, защото Катрин долови как дишането му се учестява. Сърцето й буквално щеше да изхвръкне изпод стегнатия сутиен, заедно с настръхналите й гърди.
Хванаха ръцете си и ги стиснаха. Това стискане окончателно я извади от равновесие. Беше нещо като вплитане един в друг, като сливане, като любовна клетва, като акт. Горещи тръпки пропълзяха по запотеното й тяло и заседнаха ниско долу в корема. Усети как той пипнешком посегна към косите й и как дланта му започна да ги гали, сякаш винаги го е правила. Не се възпротиви и когато мъжът притисна жадно с устните си нейните и потърси езика й.
- Как се казвате? - промълви той.
- Катрин... - отвърна тя, превърнала се сякаш цялата в трепетлика. - А вие?
- Мартин! - тихо каза той.
Отново се вплетоха в прегръдка. Катрин плахо помилва леко брадясалата му буза.
- Ти си чудесна! - стисна ръката й Мартин.
- Искаш ли да платим и да излезем навън на светло? - съвзе се Катрин.
- За мен няма светло, Катрин! Винаги е така, както е тук в този ресторант. И денем и нощем.
- Не те разбирам? - каза Катрин притеснено.
- Аз съм сляп по рождение! Научил съм се и без светлина да се справям в света. Доверявам се на другите си сетива и най- вече на душата си.
- Обичам те! - Катрин се хвърли на врата му.
Когато излязоха навън, вече се беше стъмнило. Вървяха по улиците хванати за ръце и разговаряха оживено. Имаха да си кажат толкова много... След тях се обръщаха минувачи и се усмихваха. Отдавна не бяха виждали толкова влюбена двойка...