Едно хубаво нещо Господ ми дал - то са очите ми.
Гледам ги – още са... Неизбледняло още зеленото.
Години в сълзи те окъпвах. Безмълвно. Безсилно.
Очите защо не пожали? Те умират последни.
Защо не ги пази? Разбрах, че не твойте ръце
ще ги склопят в притома, когато накрая застинат.
Нали дадох живота, света си, сърцето си…
Ти очите ми взе. Да изтичат след тебе невинни.
Остави ги. Пък нека храна да станат на птици.
Но да изсъхнат. Да те забравят. И да поспят.
Може пак да изгреят във тях небесни светлици.
Светлина да попият от поляните зад твоя гръб.
Нещо боцка в очите след края. Търкам ги до червено.
А са сухи съвсем. Имам може би някоя мигличка.
Нещо боцка. Изпадна. Остана само зеленото.
На дланта си – поглеждам - сребърна стърготинка…