автор: jema

Черна хроника.На клакьори.
Перхидрол,абсент и малко кока.

Мойта близост
е към твойта -иглено позната.
Диференцирам се венозно
и Бог,реши да перифразира
болката във степен “n”-та.
Увисвам безусловно всяка сутрин,
смутено пред врата,
която е заключена от татко.
Съзнателно се перфорирах,
за да мога да подвържа
късно-есенната си догадка.
Дали на осем
рано е да кажа, че обичах?!
Дали след месеци
една свръхдоза ще довърши,
това което, Господ е започнал?!
И не, че вярвам...в него.
Просто предозирането
във очите ми е силно бяло.

На нокти стъпвам.
Обръщам на обратно
снимката във стаята на мама,
когато я няма.
(а нея я няма,няма я)
Нямо е десет години .
И всички казват-
обърни я,
прибери я,
погреби я,
приеми я...

Единствено обръщам се отвътре,
за да нямам нужда...
И с обратната си топла кожа
се прегръщам.
И прегъвам.
И пречупвам.
И допушвам.
Обичам мисълта за еднократност
в пълноценността на твоето “изрично”.
И чакам,да почукаш, Боже,но отвътре...
Един ден и това ще стане-
когато котката
със изкуствената ми перука ще закуси,
когато коката ми свърши,
когато хрониките черни във печат
от вестници
във самолети,книжни се огънат
и разбият във остатъка
от десет грама.
Смъркам често... скептицизъм.

Предозирането във очите ми е
силно бяло.