автор: utro

И не щеш ли, нагазих в дълбокото,
та размътих водите на извора.
А над мен поглед впи тъмноокият,
кръвожадният звяр от приказките.
С любопитство ме гледаше явно
и муцуна охотно облизваше.
Вълчо, мой! Неразумни приятелю,
моя ярешки жребий, прости ми!
Пак така си обърках копитцата,
та отбих се навярно от пътя.
Но нали е за всички водицата!?
Аз пред себе си само я мътя.
Твоят, вълчият глад, мен познат ми е.
Но и аз все за тебе си мисля.
Толкоз пъти, и то на инат
се забързвам направо към извора.
И не се различавам от теб.
Всеки иска да пие на воля.
Затова отмести се напред!
Първо аз. После ти, моля!
А в очите на бедния вълк
заблещука една жадна глътка.
И когато погледна леса
от окото му падна светулка.
После сви си опашката в кръг
и замислено тръгна нагоре.
За какво ли решил е светът,
че за извор със яре ще спори!