Не ме болиш, убиваш ми,
кагато дълго ровиш в душата
и във всяко празно ъгълче оставяш стъпки,
тогава се налага предизвестявам утрото
с четките на отминалите празници,
а ти се свиваш някъде в ъгълчето на окото ми
и като неизплакана сълза поглъщаш ме навътре,
където представите за време спират
и гарите са само разстояния
надраснали поредните очаквания.
Убиваш ми, когато се опитвам да пристъпя
в първия прощъпулник на есента си
и пролетно ми се усмихваш,
понесъл в длани лятото,
слънчево е в следите ти,
а аз съм само мисъл за съвършенство,
като камъче случайно изтъркулило се
на тъмно в есенните ми обувки.