Безропотно след теб вървя
и влача тежките окови
на моята издъхнала душа,
в която лешояди жадно ровят.
Почакай сили да сбера
и дъх пустинен да поема.
На слънцето високо от жарта
магията свещена да отнема.
Безропотно по пътя прашен
аз крача уморена и сама.
А погледът ми стъклен и уплашен
изпива твоята снага.
Дори да не желаеш,аз съм там-
безплътна сянка,бродеща навред.
Къде ме водиш?Накъде?Не знам.
Но ние двамата вървим напред.
Така под слънцето на златната пустиня,
до теб с изстинала душа,
незнайно как и по каква причина
ще мога да се боря с любовта.
Поспри се,пътнико,поспри!
Счупи от раз омразните окови
и сълзите ми от прахта спаси-
в сърцето ми да влееш сили нови!