автор: tsveti

- Ей, момиче!
- Ти там, ти, същата, с уискито... кво са ти потънали гемиите, бе, гаджето ли те заряза?
- Кво ревеш ма, просто питам, кат те зарязал тоя, друг ше вържеш, кво толкова станало
- Ми нищо, не ме засягат твойте работи, ма нали знаеш – завист човешка
- Кво си загубила ма, крака имаш ли на кобила, кожа имаш ли като бебешко дупе, а, имаш ли, а?
- Надушвам аз, всичко си имаш ти, на топла къщичка миришеш, млекце с медец си пила преди лягане, треперила ти майка, ах, ах на мама чеденцето, да му цунка мама ожуленото краченце, а татко на конче те носеше, нали, да не се изморят на принцесата краченцата, а после за първото гадже като рева, по тая коса те галеше, дето на мокри кестени мирише, мамицата им и магарета мръсни, не я заслужават на татко принцесата!
- Кажи ма, така ли беше, а?
- Нали ти казвам, завист човешка, иначе нищо, не ме засягат твойте работи, и аз имах татко, един подарък само ми даде та за цял живот ми стига, мойто татенце, а майка така и не знам имала ли съм, на улицата сигурно някоя кучка ме е пръкнала.
- Ей! Моля те, дай малко от цигарата ти да си дръпна
- Не, не, цигара не искам, бейби, от твойта искам да дръпна
- Оооох, на малини мирише, малини ...
... С протегнати ръце да се отбраняваш от тръните напипваш път през дъхавото море... и пак се забиват по бузите, по челото, по раменете, по босите прасци, по белите изнежени стъпала, малки жилещи трънчета в шепата малини, напосоки поднесена към устата...
... малини, малини... много мънички и вкусни, вярно, и царя от пътя отбиват, на път за Мусала ги браха, а после – грохнали и възхитени, замаяни от строгия режещ въздух, ги ядоха на върха, в прегръдките на облаците, в шапката си ги бе събирал да я зарадва като стигнат на върха, накрая на света, малини, сладолед, ледено слънце, изпръхнали устни...
... и замайващия сладък мирис на топла млада кръв от разранените устни смесен с острото ухание на окъпаните от дъжда малки мъхнати топчици, топло и парещо, болящо и вкусно, червено ... трябва да е червено ... и в страшната нощ ... огромна червена медуза изплющявайки пипала се пльосва върху по очите, разлива се по лицето като желе и засмуква, засмуква, засмуква ...
- Махай се...Не ме докосвай, кучко!
- Съжаляваш ли ме? Аре нема нужда!
- Махни се бе, ше те плесна, пусни ме бе, мръснице
- Добри сте вие сичките сте добри, то много лесно да си добър като сичко си имаш, нали?
- Извинявай ... исках само да те прегърна и...
- ще пийнеш ли нещо с мен, а? Моля те!
- За кво ти е да пиеш с мен, на добротата си да се кефиш или душата на кьоравата да ровиш?
- Едва ли ...просто ... имам нужда от компания може би ...
- Така е, всичко си имам, всичко си имах...
... не ме е и зарязвал дори ... глупаво добър, не може и да ме зареже, сама му казах, не издържах...
- Всичко си имах ...а защо – не знам, не бях го заслужила с нищо, явно затова го и загубих
- Сама съм си виновна, разбираш ли, сама съм си виновна...
"... Ненормалница! Глупак! Ти си си виновна, къде се пъхаш в котлона, бе, глупак”... стръвно медузата засмуква докато татко я държи за раменете и крещи и я разтърсва, със студена вода я полива... а после – мекото легло, топлите ръце на сестрата...трябва да е руса с тия меки топли ръце дето миришат на рози, с тия тънки тънки пръсти, дето пъргаво сменят превръзките... „Леличко, нощ ли е, леличко? Ама нищичко не виждам, леличко... трябва да е нощ... тъмно, страшно, нищичко не се вижда, а две обилни поточета извират бързо-бързо от очите и под превръзките се стичат надолу, надолу-надолу покрай носа, към устата... солено, солено, тъмно
- От скука ли го направих, от глупост ли ... не знам, всичко си имах ...
„... Всичко ще си имаш тук, не се тревожи и всяка седмица ще идвам да те виждам, малката, гали я по главичката татко, на тютюн му миришат дланите, твърди, студени, грапави...”
- За няколко дена беше заминал, дойде брат му да вземе нещо, даже не си спомням какво... вечеряхме, една-две чашки вино пийнахме, отбрано, разбира се - от колекцията, 10-20 години отлежало в не знам какви специални бъчви
„...Червено вино, ще пийнем по чашка, разбира се, навършваш 18, малката, започваш свободен живот... Наздраве, детето ми! ... – на кипнало грозде мирише, жужат пчелите над ферментиращия сладък плод, на село, при баба през лятото, как сладко мирише добрата баба - на току-що издоено мляко, на чубричка, на печени чушки...” Баба искам, бабааааа... Моля те, татенце не ме връщай при лелите...
- После ... не знам как стана... кой кого пръв целуна... обаче… се случи просто, случи се…
„... Трябва да знаеш, миличка, така се случи, че... ами с една дума , срещнах една жена, детенце си имаме... но ... нищо, всичко е наред, при баба ще живееш, на село, и всяка седмица ще идвам да те виждам, не се тревожи... свикнала е вече със солените досадни поточета, които в мрака се гонят по грапавите бузи, с надигащата се хлъзгава гореща топка – от корема, през гърдите, към гърлото, откъдето избликва навън като вулкан с хлипове, с писъци...
- Сама го направих, сама съм си виновна...
„...свикнала и с унизителното безсилие да се придвижва към тоалетната опипвайки стената и блъскайки се в предметите, понякога нощем се случваше странен предмет да е поставен на необичайно място и това така я объркваше, че няколко пъти се напишка преди да стигне до тоалетната и после я беше страх да се върне в леглото, че ако го намокри ще я бият и ще й викат и стоеше в ъгъла, трепереща, мокра, сама със солените поточета ... а за всичко, сама си е виновна, само да беше стояла по-далеч от котлона тогава... сега щеше да е при татко, да има ... усмивката му, ръцете ... а сега, как да я обича – такава дебела, с грапава кожа и... сляпа, точната дума е – сляпа... вървяха в редичка хванати за ръце, всички бяха слепи, Бети по рождение, Павелчо и той като нея се беше изгорил с нещо, към десет деца бяха в групата, на разходка ги извеждаха из селото, вървяха бавно, две лелички ги обграждаха, в началото и в края на редицата, селските деца ги посрещаха с радост, крещяха и ги замерваха с камъни, с кал, снежни топки, колкото и да ги гонеха леличките, все по-изобретателни ставаха „Кьорави годзили! Кьорави годзили! – подвикваха щастливо.
- А после се върна... с една червена роза...
... онази нощ имаше пак рози в кофите, и червени като кръв, и срамежливи бели пъпки, и бухнали розови роклички на дълги - дълги стъбла с капчици вода по твърдите листа, татко ги внасяше вечер вътре, да не замръзнат през нощта в студената цветарница. Обичаше да сяда на пода до кофата, да зарови лице в трептящите от светлина крехки листенца и дълго да ги вдишва с широко отворени очи... а после като затвореше очи весели червено-розови зайчета се гонеха зад клепачите
- Ей, кукло! Извинявай, че те прекъсвам, ще ми покажеш ли къде е тоалетната?
„Трябва да ги видя поне още веднъж – сладките ми зайчета, толкова е по-лесно отпреди – няма нужда да затварям очи ... затворени, отворени – все тая ... но и мракът може да бъде толкова нежно-розов или ... напрегнато-червен, хей! мракът може да бъде какъвто го пожелая, мракът е само само мой, стига ... да е далеч от тях – от погледите на хората наоколо, от камшиците на съжалението, от надменното милосърдие...”
Седна на тоалетната чиния, бавно си допи уискито, стискайки здраво крехката чашка. „хайде, момиче, голяма работа, че ще заболи за малко... малко ли те е боляло... лекичко чукна чашката в бравата, внимателно я счупи на няколко парчета, подбирайки двете най-дълги, я усети – сладката лепкава миризма – приближи пръстите си до устните, вдиша, опита ... после ... внимателно опипа слепоочията си, намери центъра, усмихвайки се „ха-ха, слепи очи, нормалните хора имат по две, а пък аз – цели четири, нещо като сляп циклоп”, пое си дълбоко дъх, стисна зъби, „трябва да го направя бързо, бързо, бързо, и само след секунда...” стисна силно парчетата с кървящите длани и рязко ги заби от двете си страни – навътре, навътре...ах... – въздушна танцува по връхчетата на розите, море, море, уханно ласкаво море от рози, обгръщат я от всички страни, шумолят в ушите й, галят страните й, ах! колко колко хубаво, колко спокойно, ще си поспя...ще си поспя малко в розите, а като се събудя ... за секунда само ще се върна ... да целуна татко за сбогом...