автор: Omaia

Бях Атлас
и носех Космос.
За теб!
Но звездите ми
ти бяха чужди.
Дълго се въртях
в този танц,
в този танц
с небъдна мелодия.
И ме прободе тъга.
И ме лъсти
среднощна тъма.
И ме белязаха с нямане.
А Космосът се порути
и разпиля-я-я-я-я-я-я.
О-хаос-тя.
А аз едва...
Ще си прибера
и изгревите и залезите,
и небесата и дълбините,
и ябълката - Космос.
Ще прибера откъслеците-
тухлички
за нови звездни пътища,
за нови хоризонти
на жадуване,
за нов тип близост-
без сбогуване.
А ти,...
           прости
подоблачното ми
                      нахлуване.