От три кита съм сукал елей по рождение,
Даниел Дефо , Синклер и Никос,
без да считам нашите милите граждани,
пред който хвърлях капа за дискос.
Даниел Робинзон ми показа Човека,
който, без думи е песен,
и как да запалим отново Вселена,
и с него ми беше най лесно.
Все започвах да пиша и аз като него,
най-трудно скъсваш със първия,
като по майка кърмилка тичах след него
и съм още от него опърлен.
Втория, Луис, избуя като рима,
във Армения с него се срещнахме.
МАртин, студента-лекар, откри ми,
колко янките били непосредствени.
Леко и бързо пресметнах тогава,
че те още през 23та,
са дишали пишели сричали любели,
както ние във 69та.
И въпреки всички там ялови думи,
клевети и Теллер-заплаха,
решил бях за мене вече, от утре,
да следвам своята "плаха".
Но последния, синия, родния, близкия
Казандзакис, погълна ме целия,
Като библия, като книга настолна го стискам,
и го нося в сърцето си, белия!
Зорбас, Михалис, и онзи Ел Греко,
ме провождат и днес под звездите,
Няма нищо по сладко, на кея в Ханя
да си бършеш сълзите в очите!
Крит, ала бе ми по близък от Мошино,
край което минавам за Брезник.
А миньорите в Кастро ми се виждаха снощни,
родни наши, както тези от Перник!
Невъзможно е тук да допиша в тристишие,
всички чувства които ме душат,
Спирам да пиша. Куфов разказвай ти,
Сърцевадецо! - Вие просто го слушайте.
Три кита, три пътя достойни за кръста,
няма как, къде се да се дена,
вдигам очите си пак към звездите
и поемем към нова Вселена!
7.11.2007, Потсдам