автор: Slon-Madrigal

Дразня ги. Влизат и излизат от стаята и не знаят какво да кажат. А в стаята - безпорядък, и никой не си прави труда да го забележи.
Вчера включих джаджата да каже на майка ми:
- Присадиха ми свинско сърце, не свински уши все пак?!...
А тя - нищо.
- Не мога да си намеря тениската! - продължава джаджата - Не я ВИЖДАМ, бе хора! Нищо не мога да си намеря тук... - Сега вече подейства. Двамата с баща ми разтребват, в началото личи ентусиазъм, който обаче постепенно утихва. Не могат да проумеят тези патоци, че ми става хубаво, като ги гледам как се движат, как правят нещо. Те си мислят, че НА МЕНЕ ми е прекалено кофти, че не мога да помръдна дори и сантъметър главата си без да ми помагат, но истината е, че НЕ МИ ПУКА.
В началото ми пукаше, сега вече не. Колко по десет станаха операциите? Коя от коя по успешни. И нищо. Ами кво от това?!
Нали съм тука и съм жива,и абсолютно ненавиждам тоя безпорядък в стаята!...



Имаше веднъж при някой от престоите ми в болницата един юнак. Лежеше на леглото до моето, виках му Пеки. Някой с повече фантазия щеше да му казва Пако, щото много хубаво си въртеше очите, и пози правеше с тия очи, да пукнеш от смях, досущ като в сериалите с Хуанитовците и Пакитовците, само дето не можеше да говори.
Пеки ми е спомен от времето, когато аз самата губех способността си да говоря и ме учеха да си служа с тая електронна джаджа, дето гласчето й е като на дрогиран робот - хомосексуалист.
Та Пеки също се беше оказал вън от способността да връзва смислени изречения, без да се олигави целия, обаче тоя глупчо все не искаше и не искаше да си служи с електронната джаджа, дето хората я бяха направили СПЕЦИАЛНо за него.
" Пеки - виках му наум да го утеша - ти имаш най-хубавите очи, които съм виждала, пък на мен не ми остава много да гледам, повярвай. Та абсолютна глупост е, че не искаш да приказваш по роботски, щото да гледаш света постоянно с тия твои широко отворени очи ужасно уморява... А от това се умира, Пекиии..."
Обаче по това време вече не можех да прокарвам през ларингса си толкова дълги изречения и така и не му казах нищо.
Няколко дни по-късно стана готова и моята джаджа и ми я сложиха тържествено, а тоя глупак Пекито помоли да ме преместели в някоя друга стая, защото шумът, който съм издавала го дразнел!...


От задълбоченото ми проучване на въпроса за Отвъдното достигнах до един извод и мисля, че би било прекрасно, ако Там НАИСТИНА няма животоподдържаща апаратура.


А що се отнася до другия въпрос, онзи за свинското сърце, до него се достигна трудно. Системата отхвърляше донорите на органи един след друг и то толкова бързо, че много преди края на майка ми и баща ми им се зави свят.
И поради тези причини един следобед си седяхме в стаята ми - те двамата не правеха нищо и ме гледаха, а новият ми лекар стоеше в сянка и за да не ме зяпа преглеждаше картоните ми - нещо напълно безсмислено.
Събудих джаджата и я накарах да каже:
- Има ли нещо интересно там?
И тримата се стреснаха. Лекарят ме зяпна и си призна, че не вижда изход.
Стана ми жал за майка ми и баща ми - бяха толкова зле, че дори не можаха да му възразят да не е толкова директен пред мен, от приличие, поне уж.
- Някой от вас да е навит да ми даде собственото си сърце? - пуснах пак джаджата аз - Ще съм му благодарна цял живот.
Нямаше кой знае какъв ефект.
Освен, че след няколко дни лекарчето дойде и изтърси, че може да клонира здрава тъкан от сърцето ми, да я отгледа в свински ембрион и да ми присади впоследствие моето ново старо свинско сърце. С което ще поживея още няколко години, колкото живее едно прасе на антибиотици.
Родителите ми се съгласиха почти веднага.

Чудя се защо си ги спомням тия работи сега. Жива съм, не умирам, вероятно заради това. Ако ви кажат, че животът ви ще мине на кинолента пред очите ви само в момента, преди да умрете - лъжат ви.
Предъвквам си моята лента от години. Изгледах я старателно от едната страна, после от другата, гледах слънцето през нея, правих си пеперудки от нея и няма скъсване това нещо...
Чакам смъртта от десетгодишна. Само, че станах на 20 и нея все я няма. Оня глупчо Пеки вероятно вече я е видял как се задава и го грабва, но моята я няма и това си е.
Вече не мога да дишам без животоподдържащата апаратура и интересът е огромен. Преди няколко години например в болницата беше дошла да ме посети някаква звездна личност. От тия, абсолютно здравите, дето са за пример. Снимахме се с нея. Имаше божествена коса и глас. Но как да кажеш с тоя роботски хомо-глас: "Влюбих се в косата ти" . Мама му стара, тя беше единственият човек, който не ме гледаш със съжаление.
Напротив, усещаше какво ми се иска и ми намигна. Похвали ме, че съм била голямо момиче. Че съм била храбра, така каза - "храбра" да бъда голямо момиче.
Позна. Десет години чакам да стана на 21, за да подпиша там, където трябва и да ми спрат животоподдържащата апаратура.



Събуждам се всяка сутрин в 6, защото в толкова часа машините сменят кислорода, който дишам и тоя, дето е в кръвта ми и първото усещане е усещаното за глад - вероятно е от свинското сърце.
След това се сещам, че щом свинското сърце не е при онова нещастно прасе, ами при мен значи още не съм в Отвъдното и ми става кофти.
А майка ми вече седи до леглото и се мъчи да ме задържи будна.
Очите й са синьо-черни от недоспиване, баща ми ще дойде по-късно - втора извънредна смяна след нея.
Не, не ги съжалявам. Практически погледнато, не ги е страх за мен, а за сърцето. "Ще издържи ли сърцето, ах?!..." Ох...
Жива съм, бе хора, още съм жива, що не ме оставите на спокойствие. Спокойствие, искам спокойствие и тишина, доволство...
И изключете, за Бога, тая апаратура. Дразни ме шумът...
- Ако сърцето ми не се пръсне, го завещавам на някое нещастно прасе в нужда, мамо.
Странно, те двамата седят един до друг и гледат часовника.