автор: chocolate

За онази ужасна нощ – не ти казах.
Затаих тайната си, не исках и теб да нараня.
Беше отдавна, вярвах – ще го забравя.
Не очаквах и ти някога да узнаеш...
Беше импулс, внезапен.
Беше лудост отчаяна -
исках от себе си да избягам.
… Опит за катарзис…
Исках да изтрия съзнанието си.
Да беше с непознат – щях да си простя.
Тогава – не разсъждавах.,
така и не разбрах защо го направих.
Мразех се, че съм се поддала на магията на чара ти.
Мразех убиващата ме реалност.
Исках да съм независима. И да докажа,
че не съдбата решава, а аз.
Исках да съм над дребните неща. Над суетата...
И друг път е било, което не е трябвало,
но тогава...
Дяволът ме беше обладал
с притчите си за поносимостта на всичкия грях.
Сама се убеждавах, вярвах, че постъпвам правилно.
Какви ли не гласове се смесиха в главата ми,
съвестта сведе глава,
двете ми достойнства за гърлата се хванаха.
Това, че в мислите си бях бясна – оправдание ли е?...
Истината е, че не знаех накъде да вървя, нито какво да правя.
Причиних хиляди страдания и на себе си, и на двама ни.
Нямата ми гордост пак постави на изпитание
чувствата и зрелостта ми.
И вярата ми в теб.
И любовта.
Изплашена от истината осъзнах – не съм сама.
Напразно се опитвам да избягам,
вградил си сянка в душата ми.
Пожеланото щастие ме достигна. И остана...
... Сама го направих...

На сутринта прибрах разочарованието от неуспялото ми бягство.
Изкъпах омерзеното си тяло, приспах го с някакво хапче -
поисках да забравя и това, малкото, което остана,
спомен смачкан...
Молех се – никога да не узнаеш..
Опитах ...
… Не можах...
Закрих с кърпа огледалото, нещо в мен беше умряло.
След това го махнах – глупаво беше, не спасяваше.
Обадих ти се... - Как си?...
… - Чакал си ме...
... - Нямало ме е... ... Съжалявам...
... - Мини след работа, ще пием по едно някъде,
имаме разговор,.. за разни неща...
... - Как мислиш? Къде разпват покаялите се?..