автор: marathon

Линбер е отдалечен от света, а "Блайбтройщрасе" живее като че ли независимо от града; домът ми е отдалечен от улицата, в стаята, от шестия етаж се долавя тиха музика. Градът шуми наблизо - гласове и звуци, разноцветни светлини и съдби. Придобивам усещане за витална наситеност, уплътненост на пространството, увереност от непроменящата се ритмичност ...

Ане-Мари бе споменала веднъж, че често сънува извънземни. Когато се събудела имала усещането, че сънят й е бил действителност. Другите сънища забравяла веднага сутрин ... Смътни очертания се прокрадвали в съзнанието й - напразно се опитвали да се закрепят в паметта й на пробуждане.
Аз още не съм сънувал извънземни. Моите сънища са естествено допълнение на моята страст. Те най-често ме отвеждат в помещения, в стаи и жилища, в които не съм бил или ми предстои да бъда, понякога се лутам в полуразрушени или недостроени необитаеми постройки, изкачвам стъпала, слизам, озовавам се на различни места, без да намеря изход ...
Често попадам на места, които вече съм посещавал в сънищата ми: работната стая на моя издател, например; жилището на Ане-Мари; стълбището на Египетския музей ... Може би преувеличавам, не знам.
Някои от сънищата ми са цветни, други - черно-бели ...

Веднъж сънувах, че мога да пиша стихове, случайно се събудих и веднага, докато всичко бе още прясно в главата ми, го записах:

Силата на мисълта
е шапка в мрака -
чака пълнолуние.

Силата на мисълта
е палаво дете -
играещо на топка.

Силата на мисълта
е музика, която носи
илюзия за вечност.

Показах стиховете на Ане-Мари. Тя се ентусиазира. Каза, че подобни неща не се случват всеки ден, че навярно стиховете, които приличат на хайку, носят някакво източно послание и то на всяка цена трябва да бъде разтълкувано.
Предоставих на нея това занимание ...

Има такива, които не могат без кафе, без алкохол, не пропускат футболна среща или новините в осем. Има страстни колекционери, ревностни пазители на традиции, заклети ергени, убедени скептици, пристрастени към храна, пристрастени към мода ...
Има певци и актьори, които не могат да си представят живота извън сцената ... А аз не мога без Линбер, без живота в него. Той е моята сцена. Не се нуждая от аплодисменти, от показност, въпреки че осмислям моята пристрастеност към града като вид изкуство - art of life ...

Независимо какво прави човек, той преследва винаги една единствена цел - да направи по-удобен живота си. Някои прибавят към удобствата и естетичност, създават си лукс по свой вкус. Животът може наистина да бъде изкуство и луксът да не се свързва само с пари и с материални придобивки ...


II

Завършен ли е този ръкопис? Още не съм го показвал на Ане-Мари. Необходимо ли е ? Тази история ми звучи неправдоподобно. Възможно е да представлява интерес за някого, все пак ...
Ане-Мари твърди, че се наричам Борис. Но аз не вярвам в това, не желая да се идентифицирам с който и да е ... Още не сме спали заедно. Аз не я познавам достатъчно. Оправдавам се, че не се чувствам добре. Кожата й е нежна, гладка, има топли пръсти ... Обича ли ме ? Каза, че довечера пак ще позвъни ...
Вярно е, че дойдох в съзнание в някаква клиника - казаха ми - улична злополука ...
Вярно е, че не мога да се сетя за много неща - мозъчно сътресение - загуба на паметта, може би временна ... Докарали ме късно в клиниката ...
Откъде идвах ? Аз не говоря източни езици ...
Не желая да притежавам обременено съзнание, да водя толкова ненужно усложнено съществуване ...
Ане-Мари ме нарече daydreamer - не ми прилича на комплимент ...
Не искам да се връщам към предишните си спомени, към предишната си пристрастеност към "Блайбтройщрасе", към града ...
Закъснял утопичен опит ? Урбанистично философстване ? Това ли е най-съкровеното в една предполагаема автобиография ? Ако харесвам тялото си, трябва да му осигуря по-добро бъдеще ...
Светът около мен може да бъде и друг. Навярно следващия път ще бъда по-щастлив. Защо да приемам чуждо минало ... ?

Трябва да се преместя на друго място, в друг град, в който още не съм бил, да напусна Лимбер, да изоставя всички вещи на Борис, ръкописите му, книгите ...
От няколко дена мисля за това и все по-често ме обзема желанието да бъда прегърнат, да бъда утешен, без да зная точно от какво. Сигурно това е първичен признак на безпомощност ...
Не посещавам близките кафенета. Не се разхождам по улиците. Имам нужда от дистанцираност, от ново начало ...
Няма да набера и нито един от телефонните номера, записани в това сиво тефтерче. Няма да отварям пощенската кутия ...
Въпреки че времето в Линбер е слънчево, имам непрекъснатото усещане, че тъмни облаци са надвиснали над града, че всеки момент може внезапно да се изсипе проливен дъжд, че ще се разрази буря ...
Затова побързах да си купя нов куфар и нови дрехи. Привлече ме само една от вещите на Борис - едно гравирано огледало с лице на млада дама и старинен автомобил. Поставям го между дрехите в новия куфар.
Вече съм готов за път. Трябва да тръгвам ...
Само да пресека улицата и съм отвъд ...

Положително ще дойде време, когато насън и наяве ще започнат да се появяват съвсем неочаквано, като фантоми движещи се спомени за улици и силуети на хора от Линбер - градът за всички, като остатъци от лошо подредени картини в галерия, в едно постоянно нарастващо душевно pentimento ...

Човек осмисля света около себе си чрез думите. Той често подбира най-удобните за него думи и не назовава винаги нещата с истинските им имена, дори да съзнава това.
С течение на времето някои неща се променят, а други - не.

K P A Й
===========================================