автор: Izabella

*
Погледът ти,
който бе тръгнал по навик нанякъде,
се спря по средата,
на дишането
и онзи последен миг.

По пътя на усещано,
остана точно там,
полепнал по дантеления глас на искането.
Имам съвсем малко от ирисите ти
с цвета на онази нощ,
къде свършва неизказаното
и започва паяжина от посоките във теб.
Знам,
сега никак не е времето
на случайните колебания,
изтръпващи с устните ни!
Категоричността на тези състояния
ме блъска неочаквано
върху черешката в коктейла ти
и по глазурата на тортата,
в която се превръщам
някак си естествено

по пътя
към очите ти…