автор: marathon

Познавам Ане-Мари от "Терцо Мондо". Харесва ми, че тя не очаква много от мен, че ме приема какъвто съм и не иска да ме променя. Аз не съм фатално обсебен от града, така че връзката ми с Ане-Мари е съвсем обикновена. Едната страст в общи линии не пречи на другата ...
Не издържам дълго без любимите ми кафенета, станали едва ли не част от моя домашен уют, без суетящите се туристи пред хотел "Елба" на "Блайбтройщрасе" или "Концепт" на "Гролманщрасе", без да посещавам близкото кино "Астор" ... Дълго не мога и без Ане-Мари да издържа ...
В момент на разнежено откровение тя сподели, че като била ученичка много я измъчвали малките й гърди. Вечер горещо се молела, всяка сутрин ги проверявала. Другите момичета разказвали какво впечатление правели с гърдите си, момчетата ги заглеждали, опипвали ги ... А на Ане-Мари й липсвало самочувствие, най-често стояла вкъщи и рядко излизала, срамувала се и избягвала да говори на тази тема.
Едва на шестнадесет гърдите й започнали да се оформят и потискащото чувство за малоценност изчезнало. Момчетата вече й обръщали внимание, канели я на събирания. Ане-Мари ходела без притеснение да плува, доставяло й удоволствие да пристъпва с изправени напред гърди, да показва, че и тя е като другите ...
- Сега като си помисля - имах толкова притеснения! И за какво!? - засмя се Ане-Мари. - А ти нищо не казваш.
- Аз ли? - смутих се. - Толкова ли е важно моето мнение? - Притеглих я към себе си, прегърнах я и плъзнах ръка под пуловера й. - Чудесни са! - шептя в ухото й. - Божествени!

Остана ли сам, веднага градът напомня за себе си и аз се вливам в потока от хора, тръгнали за метрото или идващи оттам, със съдби и проблеми, отразени в очите им, чакам търпеливо пред касата да платя покупки, на гишето в банката ... Путувам по улиците като другите - с такси, с автобус ... Изпитвам особен вид наслада и неизразима удовлетвореност от съвкупното движение в града ...
Вечер наблюдавам играта на неоновите реклами незабележимо, прикрит в полутъмнината, един от многото безлични наблюдатели ...
Вече познавам много улици на Линбер, зная до коя как се стига - с метро, с автобус ... Доставя ми голямо удоволствие ако ме спрат и ме запитат: "Извинете, знаете ли къде се намира "Фридрихщрасе"?", - например. Или: "В коя посока се пътува за Сан Суси"?" Отговарям веднага. Хората са доволни, благодарят, щастливи са, че могат да продължат ...

Миговете на отдалечаване са краткотрайни и идват най-често отвън, от годините, прекарани в онази източна страна, в която не намерих място, което да ме привлече, да го желая до такава степен, че да не мога да го напусна ...

Спомените са безкраен източник на страдание ... Често те нахлуват внезапно, дълбаят упорито в съзнанието, търсят отговори, които не интересуват вече никого, възстановяват понякога детайлно лица и картини, сякаш те биха променили нещо в настоящето ...

Телефонът звъни. Нещо необичайно за два часът през нощта. Първата ми мисъл е за Ане-Мари ...
- Да, моля!
- Ало, чувате ли ме?
Не беше Ане-Мари. Това до известна степен ме успокои.
- Чувам ви! - отвърнах. Връзката беше лоша.
- Имам нужда от някого, да ме преведе през улицата.
Сега вече с точност разпознах гласа. Беше на жена.
- А вие къде се намирате?
- Не зная ...
- Добре, обяснете ми какво виждате пред себе си.
- Писалищна маса, телефон, по който говоря ...
- Значи вие сте си вкъщи.
- Да, така излиза ...
- Тогава на вас не ви е необходимо да пресичате улицата.
- За да отида в кухнята трябва да пресека улицата. Аз не зная в коя посока да тръгна ...
- Защо искате да отидете в кухнята ?
- Трябва ми сол. Вие не можете ли да дойдете ?
- Къде живеете ?
- Не зная. Забравила съм вече.
- Тогава попитайте съседите, а после ми кажете адреса си. Аз ще почакам.
- Не мога. Не помня пътя до вратата, а и без това съм изгубила някъде ключа.
- Имате ли роднини, госпожо ...
- Иден. Иден е моето име.
- Имате ли роднини, госпожо Иден ? - повторих.
- Имам, но те се крият от мен. Не ме търсят ...
- Какво да правим ?
- Елате, аз имам нужда от някого.
- Но как, госпожо Иденр като не зная къде сте !?
- Аз съм между четири стени. Пробийте дупка в едната и се промушете. Чувствам, че сте наблизо ... Имам нужда от въздух, храна и вода.
- Госпожо Иден, моля запишете си един телефонен номер, на който непременно трябва да се обадите.
- Да? - прояви любопитство тя. - Записвам ...
И аз й продиктувах номера на "Бърза помощ ". Мисля, че това е правилно разрешение. Там работят хора с опит, хора, които ще намерят някакъв изход ...
Опитвам се да не мисля за госпожа Иден, да не мисля изобщо за нищо, за да мога отново да заспя ...
- Кой звъни толкова късно ? - смотолеви сънено Ане-Мари, прегърна ме и отново заспа.

Получих писмо от Майкъл Медина. Нас ни свързваха единствено кафенетата на "Блайбтройщрасе". Пише, че му липсват, че му е трудно да се адаптира там, в другия град. Тъгувал за Линбер. Иска да се върне, поне за малко ...
Дали ще свикне някога ...


С Л Е Д В А