автор: krasavitsa

Не можеше да не тръгне след нея.
Плениха го двете слънца, които грейваха, като го видят. Кафяви, но слънца.
Под тях имаше езерце. Вълшебно, говорещо езерце. Точно неговите звуци го запращаха в посоки, за чието съществуване не беше и предполагал. Мислите й бяха разноцветни поляни, понякога – стръмни склонове.
Тя предпочиташе пътеките, които водеха нагоре. Умът му се мяташе, опитваше се да я стигне, но едва успяваше. Беше все пред него, с развети поли, като се обръщаше отвреме-навреме, за да види дали я следва. Когато се препъна, тя се върна, наведе се над него, за да му подаде ръка, и той успя за секунда да се потопи в облака на огнените й коси. Хареса му, но в следващия момент тя беше пак пред него, зовяща го предизвикателно, и той пак тръгна нагоре, следвайки неравните и трудни пътеки на мисълта й.
Понякога се глезеше и се препъваше нарочно, а тя пак се връщаше и му даваше ту дъха си, ту ароматите си. Хранеше го със себе си. Пътят беше тежък и той искаше вече да се откаже, останал без надежда от умора и все още без да долавя смисъла.
Тогава тя се реши. Стана негов симетричен образ, който му пасваше точно. Показа му колко издатинки и вдлъбнатинки има в себе си. Оказа се, че има още едно езерце. То се оказа животворно. Прегърна го и ту омекваше, ту се втвърдяваше – под него, над него, до него, но винаги – за него.
Получи такъв прилив на сили, че скочи и тръгна пръв. Върхът вече се виждаше. Тя вървеше след него, омаломощена от отдаденост.
Когато го настигна горе, той вече не я познаваше.
На върха никой няма нужда от шерп.