автор: marteniza

Все някой ще намери малко време
да ти разкаже притчата за тях –
за двата храма – видим бял; и черен.
За Тадж Махал. За трона на Аллах.
Навярно проумявали са трудно,
защо мъжът, в излишества живял,
пастир на домакинство многолюдно,
най-мъртвата от всички е избрал?
Владетел на безчислени богатства,
заключил радостта си в храма-цвете.
Лъчи без образ. Лик без светотатство.
Та вътре да почиват боговете.
А храмът черен смогнал да иззида
единствено с кръвта си, вдън душата,
където с всяка клетка-керемида
и тухличка, погребвал светлината.
Оставил чист олтара поднебесен
/с протегнати към слънцето ръце –
минорна, вкаменена, мъжка песен/,
владетелят починал от сърце.
Все някога и ти ще го сънуваш –
надвесен като облак над река,
хем много земен, хем несъществуващ –
безмълвно цвете в звездната леха;
че всяка обич е напъпил лотос,
а лотосът – притихнал исов гонг,
забравил да отмерва време-восък;
разцъфнал богоматерен шезлонг.