автор: daik

И мекотата ти се сля с мъглата.
под капките на есения дъжд,
които пишат по стъклата:
“Отиде си, без думи , изведнъж..”
Било от простото по-просто
когато правим от тъга –тъга…
Животът ни не е преди и после,
когото го рисуваме сега
изпадайки в ненужния захлас
на споделено-разделените съдби:
Ти никога не можеш да си аз.
Аз никога не мога да съм ти.