Не ми е жал,
че пръст съм
и на пръст
ще стана.
И след децата
никой няма
да ме помни.
Но ми е жал
/когато дойде този миг/
за моите умиращи очи,
че тъй ще си угаснат
ненаситени и жадни,
отворени, и искащи, и гладни,
със недостатъчен един живот,
във който не можаха всичко
да прочетат,
да видят,
да попият,
да се довъзхитят
на следващите гении,
а после на по-следващите...
Защото и след мен
светът ще продължи
да ражда,
да изтръгва,
да излива,
да съзижда,
да мъдрува,
да бушува
от върхове и от шедьоври.
Но няма да ме има
да ги пия.
И тъй очите ми ще си изгният,
във бъдещето невъзможно взряни.
Отворени, и искащи, и жадни...