автор: Evensteel

Смъртта отстъпва пред жаждата за живот.
Ева се събуди рано тази сутрин и реши да отиде да посрещне Слънцето, което току-що пристигаше, сънено и засмяно. Седна в леглото, провеси крака и се загледа в дървения под. Вятърът се заигра с белите завеси и тя се засмя.
Стана от леглото и тръгна към близко стоящото цвете. Но усети болка в ръката, която й напомни, че където и да отиваше трябваше да бута пред себе си стойката, на която висеше поредната банка с лекарства. Усмивката отново се върна на лицето й, тя дръпна стойката и се приближи до цветето, което беше разтворило снежнобяла чашка .Наведе се над него и прошепна тихо " Добро утро, Дейзи! Как си днес? ". Цветето естествено не отговори, но това не й попречи да продължи да му говори. А и Ева беше убедена, че то чува и разбира всяка нейна дума. Странно, нали?
Беше още рано, но въпреки, че системата трябваше да тече още три часа, Ева внимателно извади иглата, която се впиваше в ръката й и започна бавно да се облича.
Погледна се в огледалото. Главата й изглеждаше странно без коса. Но тя вече беше свикнала с тази гледка .Вече за четвърти път се подлагаше на химиотерапия. Омота един шал около главата си и излезе. Реши да се разходи по плажа. Обичаше морето.
Родителите й купиха тази къща когато разбраха, че е болна. Искаха да й доставят малко радост.
Тръгна по пясъка. Усещаше как мъничките песъчинки мърдат под пръстите й и я гъделичкаха. Усмивка пробягна по устните й, след това се засмяха очите, а след това... жизнерадостен, топъл смях се разля наоколо.
Нямаше никого и тя необезпокоявана от любопитни погледи се затича. Беше трудно. Чувстваше се слаба. Лекарствата се бореха с рака, но и със собственото й тяло.
Спря за миг, ослуша се, помириса въздуха.пропит с онзи специфичен мирис на море. Отново се усмихна и благодари за този миг, за тези мисли, за тези усещания.
Отиде до водата, зацапа насам-натам с босите си крачета и започна да събира миди. Смяташе да си направи огърлица от мидички и да заприлича на негърска принцеса. Отново смях.
Изведнъж Ева потръпна. Всичко притъмня, светът се завъртя. Не отново! Не отново пристъп!
Опита се да се успокои и да си поеме въздух. Обърна се рязко и... там стоеше тя. Висока фигура с черно наметало. Не можеше да бъде друг. Смъртта.
Една кокалеста ръка се показа изпод дрехата.
- Там където отиваш няма да имаш нужда от огърлица, негърска принцесо! -просъска Смъртта.
Ева потръпна от ужас. Нима времето беше дошло. Така беше сигурно. Иначе тя не би била тук.
Изведнъж съзнанието й се избистри, сърцето успокои своя ритъм и... тя се усмихна.
- Добре. Готова съм.
Смъртта някак се стъписа. Беше свикнала умиращите да се боят от нея, да пищят, да се опитват да бягат, да се молят. А сега?
Реши да спре да си играе на грозна вещица и да покаже истинското си лице. Може би щеше да изненада поне малко тази негърска принцеса.
Вихър обгърна фигурата и тя изчезна за момент от очите на Ева. Когато вихрушката се успокои пред нея стоеше не онази грозна, кокалеста и жестока смърт, а млада, стройна жена с дълги тъмни коси. Беше облечена в бели одежди. Бе красива, но имаше нещо странно в очите й. Ева се загледа по внимателно и установи, че те са съвсем черни.
- Е, Ева - започна тя - наистина ли си готова да тръгнеш с мен към земите, от които никой не се завръща?
Усмивка.
- Да, разбира се.
Смъртта отново се озадачи. Имаше нещо в това момиче. Очите й блестяха с особен блясък, животът силно пулсираше във вените й. Усещаше се силно желание за живот в това умиращо тяло.
- Защо? - внезапно запита Смъртта и сама се зачуди на въпроса си. Нали работата й беше да отнесе душата на това момиче. Защо стоеше тук и разпитваше? Може би, защото никога не бе срещала човек като Ева...
- Защото аз получих толкова много. Имам толкова много мигове в сърцето и душата си. Усетих живота. Усетих радостта. И съм благодарна за всичко това. Прекрасно е да живееш! Но щом трябва да тръгна, ще тръгна.
Смъртта сериозно се замисли по въпроса. Помълча известно време, загледана в момичето насреща. От него сякаш струеше светлина, лъхаше живот и радост, мир и тишина. Тя се усмихваше, а знаеше,че след минута ще умре.
Смъртта наведе глава и се загледа в пясъка. Дали да пощадеше това момиче, тази усмивка, тази радост?
Не можеше. Имаше задача, която трябваше да свърши. И не можеше да направи изключение. Вдигна глава, погледна момичето в очите и протегна бялата си почти прозрачна ръка към нея.
- Съжалявам, Ева! Ти си изключително момиче, но не мога да те пощадя.
Ева отново се усмихна, затвори очи и зачака.
После настана тъмнина.
Смъртта се отдалечи бавно. Вървеше по плажа и мислеше. Тишина.
Винаги можеше да се върне след 50-60 години за да свърши задачата си. До тогава... Ева щеше да живее.
И фигурата на Смъртта се стопи в далечината.
А там, на плажа, Ева отвори очи, усмихна се, помириса въздуха и благодари .Знаеше, че ще живее.
Зае се отново да събира мидички за огърлицата на негърската принцеса.