автор: marathon

Някой е влизал в стаята ми. Оставил е вратата отворена. Въпреки очаквания от мен безпорядък, вътре нищо не е разместено - дори не е докосвано. Ръкописите ми, дрехите в гардероба, няколкото банкноти, забравени от мен съвсем непреднамерено върху масата ... Случайно погледът ми се спира на вградения шкаф, който аз не използвам за нищо.
Снимките и новогодишните картички, изпращани от Баден-Вюнтерберг бяха изчезнали.
Обвзе ме някаква странна удовлетвореност. Зарадвах се, че все пак снимките са се оказали необходими за някого, че той е почувствал отсъствието им и е потърсил тяхната близост.
Изведнъж си спомних, че когато изкачвах стълбището една черноока жена, по-скоро момиче, слизаше надолу с наведена глава и отмина без да поздрави. Вероятно тя е взела снимките. Навярно е живяла преди мен в квартирата или просто е имала отнякъде ключ - вратата не беше разбита.
Дали това момиче не бе Сара ?
Без съмнение животът на хората е абсолютно хаотичен, тласкан в различни посоки от непредсказуемо пораждащи се страсти.


Тия дни се вслушах в текста на една песен. В нея любовта се сравняваше с конкретни географски понятия и обекти. Тя, любовта, бе "по-дълбока от океана", "по-тайнствена от езерото Виктория", "по-висока от Емпайър Стейт Билдинг". За да се онагледи чувството, бе прибегнато до обекти посредници, одухотворени в известна степен. В десетки романи по своему силни персонажи защитават страстно своята собственост - земя, къща, замък, имение и често стават жертва не на алчност, а на обладалата ги до крайност страст. Те желаят да останат в тясна близост с очертанията на обекти, които са станали едва ли не част от самите тях.
Разбира се, че моята силна привързаност към Линбер е нормална. Тя е естествен резултат от непрекъснато общуване с него, не е хлапашко увлечение, нито пък душевно заблуждение.
Всъщност аз не търся оправдание ...
Има хиляди хора, които са привързани към определено място, но не изпитват пристрастеност към него, защото им липсва целенасочена настойчивост и търпение, за да анализират и проникнат до същността на чувствата си, да ги проектират на фона от ежедневните баналности ...
Трябва ли да се срамувам от моите чувства, които изпитвам към Линбер ... ?


Рано или късно, с по-малка или с по-голяма наситеност от чувства, различни страсти нахлуват, обсебват ни и ни притискат - освобождават скрити, неподозирани, причудливи смесици от мисли и движения, оставят трайни или повърхностни следи ...


Днес гледах документален филм за Пазолини по "Арте". Мисля, че той е най-големият песимист на столетието. "Никакъв изход!", каза той. Впечатли ме една негова визия:
- Когато се разхождам по улиците на родния си град, постоянно ми се привижда, че насреща ми тича мама с разтворени ръце да ме прегърне ...
Идват ли наистина такива мигове на самотност ?


От вчера в празното жилище отсреща се настаниха две жени, навярно майка и дъщеря. Още не са сложили завеси на прозорците. Само да погледна навън и виждам как двете жени разговарят на чаша кафе, вечерят или се приготвят за сън. Загрижеността в очите на дъщерята, умората в движенията на майката ...
Те не крият своя живот.

СЛЕДВА