автор: vasisid

Баща ми в шепа смачка
                   своя сватбен пръстен,
а мама хвърли бялата си рокля
                                     в пепелта.
Очите ми навярно пак са мокри,
когато чужди хора подават ми ръка.
Животът искаше с един шамар
вратлетата ни слаби да превие...
А казват гръм не пада над бреза!
Защо тогава...Толкоз крехки бяхме ние.
Сега ще вържеш ли на куката сълза?
Зад стъпките ни съскат стари свади.
Дали след нас оставяме бразда
във тази угар черна...
                                     Времето ще каже!