автор: betina

Тази нощ не залоствай вратите, самотнице,
и ме чакай, дори да припадне тъмница навън.
Застели ми леглото, затопли го, след пътя си
ще нахълтам неканен... дори в твоя сън.
Ще нахлуя в нощта ти, уморен и премръзнал,
с лъх на лунни мрачнозелени гори,
ще отпия от виното, което си ми приготвила,
ще разпусна до огъня, подклаждай го - да гори...
Ти ме чакаш, загърбила всяко предмислие –
денят ти е преддверието на нощта,
витаеш в съня си - есенна птица сред облаци -
знам, че съм чакания и ще те навестя...
Аз съм този, който ти носи по мъничко щастие,
само един път в края на есента...
Приеми ме в леглото си, безмълвен и жаден,
да пия на глътки от чакащата ти самота,
да се вливаш в дъха ми, да потъвам във тебе
да се срутим до дъното и се изкачим до върха
на света...
Като въглен гориш ме –
отчаяно-молеща по кожата ти пълзи ненаситна дъга -
червеникав отблясък в ъглите стаява се
и притихва в сладострастна нега...
Не...,
не ме приласкавай – ще тръгвам,
вече светло е:
моят път не приключва до твоята врата...
Но наесен - ще се върна отново,
ако можеш...
измервай живота си...
с очакването
на есента...