автор: Silver Wolfess

Навярно съм родена във вода -
насрещна, вратоломна и солена.
Глава къде без бряг да подслоня?
Притиска отеснялото ми време.

Моретата си нося вътре в мен.
В Саргасово прокудени мигрират
зачеваните в синьо светове,
осъмнали сред стръмната ми зима.
Заключени са устните от студ
и хлипат мълком –
риби също плачат -
в последен,
неразстрелян още юг…
Пропуск…
А сърцето е палачът.
Там Словото на топло да родят,
и приливни вълните да го мият,
изстрадам ли Понтийския си път,
напред да плисне сребърна магия.
От кал и слама ли лепят гнезда,
във блато ли са чак до колената,
да ляга вечер слънцето до тях,
а сутрин да се буди във позлата.

А Черното е болка
и е дом,
печат във уморените ми вени
и чудо със сафридено око,
и чувството, че още се живея.
Затворена е външната врата,
боли ме нощем –
пантите й скърцат.
И няма никой,
никой у дома -
ветрее на простора чужда кърпа.
И всичките ми кораби са тук –
издигани, потапяни,
ръждясват.
Умират във забрава и без звук.
Дървото е изгнило безвъзвратно.
И род съм с безпосочни ветрове,
а фаровете все са кръстопътни -
два метра пръст са и едно небе
и между тях е коренът разпънат.

А Бял е онзи мой несвършил сън.
С маслинен дъх във летните ми ризи.
Безвремие прекрачващо отвъд
и песен в недописаните рими.

Моретата си нося вътре в мен -
преливат и бушуват, преминават
оставам аз объркана сред тях -
изгубена в стихиите камбана.

11.10.2007