автор: Jantra

Огненият залез
превръща морето в бъчва с вино.
Земята пълни шепите си
и жадно пие.
В търбуха й
потъват риби, водорасли,
тъжни кораби,
опънали платна за никъде,
непреживяни чувства,
рифове опасни...
И нищо вече не е същото,
И нищо вече не е същото
от оня миг, когато на брега безимен
роди се златното двустишие
на нашата прегръдка.
По лунната пътека
луната като рибешко око
намигна ни,
а после се затъркаля
и сложи точка
там където трябваше да има запетая.
Но нищо вече не е същото...
И затова отново днес съм тук,
отпивам глътка от това море,
червено като устните ми отмалели,
безсмъртно не като любов, а
като очакване на кораб,
с накъдрени платна, обречен
да донесе едно послание от самотата,
тъй както само тя умее да говори...
На сутринта морето е с цвета на люляк,
а аз, облегната на малкото градче-
една самотна раковина,
изгубила сърцето си от бисер.
И нищо вече няма да е същото...