автор: timon

Страшно е под дървото.
Клоните му... Ако бях в клоните, може би щях да съм стоплена.От двадесет години гоня всеки лист, но все пада в душата ми, не в шепите.
Какъв цвят са листата му? Жълти? Грозно е!
А пейката е ръждясала и проскърцва в унисон с мислите ми... Пътищата продава душата ми. И шума. Шума и прошумоляване. Попила съм от дървото, облечена съм в есен.
А кестените са в нечий друг джоб, подарих ги. Да ме бяха замеряли с тях по-добре щях да се чувствам.А сега само шумата опитвам да надскоча.
Перушината е за някой друг полет, надолу с главата. Не ми е жал за малките, ще ги осиновят други, ще ги научат с техните крила да летят. Ще откраднат перата им.
Сигурно е грешка каква съм се родила, но това не е моят избор! Прощавам на дървото, прощавам и на себе си! Прощавам си всяка измислена история и всяка злина, която съм сътворила.
Планината отсреща прави сянка на дървото, дали и то се чувства като мен?