автор: vesi_lina

...
Аз пак ти пиша, тате...
Все ти пиша.
А не изпратените ми
до теб писма, в съвестта ми
и глухо стенат.
Сънувам, тате... Все сънувам.
Как
подпираш още пътната врата,
как сред двора, ореха прострелян е,
куршумено, от много самота.
И пътеката до мама. /Вместо мене/
посипал си с купчина цветя...
Закъснях и не се върнах .
И мене много ме боля.
Но трябваше да бягам, тате -
Ти познаваш моята душа.
Все празна. /Биеше като камбана/.
И търсеше пътеки
сред купищата ялови неща.
Тук нищо ново. Толкова лета
Все още гоня оня моя вятър.
Не мога да го спра.
Дните ми в самота умират
Забравих да ти кажа -
/Окрадоха мечтите ми
сега съм празна, като стая./
При мене истината си мълчи.
И трудно идва, тате
все на късове.
Но помня думите ти -
като клетва страшна,
всичко ми звучи:
"Никога,
в калта за хляба да не газиш.
Човек и малък къшей се наяжда.
И
от локвите да не пий, кога изсъхнат
устните от жажда".
Ех тате!
Колко много си далеч.
И колко много аз съм грешна.
Как искам...
Бащината ти ръчица суха,
смирено да се наведа и да целуна!
Да ме погалиш.
И да ми простиш.
Ще го сториш ли?
Когато някога се върна?

...

Коленича, тате!
Отново не успях.
Двора празен. Само кучето ме зърна!