автор: pc_indi

Пороен дъжд над глухия перон
изляха в гневен пристъп небесата.
Един отдавна празен, стар кантон
послужи на художника за стряха.
Гръб опрял в олющения зид,
с ръка приглади мокрите коси,
зад мътното стъкло присви очи...
Дъждът не намаляваше дори...
" Каква печална, мокра сивота!
Земята сякаш е от цветове изтрита..."
- помисли си художникът с тъга,
посягайки към своята палитра.
И в порив на внезапно вдъхновение,
без лист и без грундирано платно,
започна своето цветотворение
направо върху мътното стъкло.
Под четката му никнеха цветя,
извити в пъстра, дъхава пътека,
излизаща от необята на света
и спускаща се сред звездите леко.
По нея, в бяла дреха, с пуснати коси,
попили тъжните кристали на дъжда,
заплели профили на пеещи луни,
на пръсти сякаш, слизаше...жена.
Прехапал устни, с трескави ръце,
художникът твореше неуморно.
Под пръстите му, нейното лице
добиваше изящна, жива форма.
И сякаш беше отразило всичко
стаено в погледа му и в душата.
Повдигнатата вежда, кривата усмивка,
надеждите, страха и красотата...
А той с тъга, поглъщаше с очи
магията на цветния мираж.
Започна да събира своите бои...
Един разчупил сивотата, ням витраж...
Не се рисува глас. Не беше нарисувал,
та тя да може устните си да отвори
и за това не можеше да чуе,
без глас как плахо му говори:
"Нима ще ме оставиш тук сама?
Сега, когатo вече ме създаде
в инфаркта на небесната тъга,
заливаща земята безпощадно?
Защо ми е пътека от цветя?
Защо са ми звезди в одежди сини
в един кантон, заседнал в пустошта,
когато тебе няма да те има?..."
Бе спрял дъждът. Навън изсвири влак.
Последен поглед и художникът пое.
Платното на животът му го чакаше
да дорисува закъсняващото време.
Последен гръм, светкавица последна
и заваляха малки, цветни стъкълца.
Една любов от мълния родена,
"Обичам те! " във мрака изкрещя.