автор: aleko

А бях съвсем нормален. Като повечето от вас.
Сутрин ставах рано, отивах на работа, в края на месеца получавах заплата... Радвах се на растежа на децата, на повишението в службата, на нежната си половинка, на редките си срещи със старите приятели – с други думи нищо човешко не ми беше чуждо. И може би всичко щеше да си продължава така, ако не бях видял стария си учител до кофата за боклук. Стана ми болно. Въпреки че ровеше в кофата за огризки, беше достатъчно горд, за да откаже помощ! Като много други (категорично не всички) пенсионери. От този ден насетне се заглеждах все повече в нещастието на хората. В малките заплати и пенсии, неизплатените помощи, невнесените осигуровки, неизпълнените обещания...
Постепенно се промених. Все повече заемах гражданска позиция, изкарвах наяве кирливите ризи на властимащите, на тези, които според мен бяха виновни за нещастието на хората.
Забелязаха ме... На следващите избори бях предложен за общински съветник. Мирогледът ми се разшири. Гласувах по съвест за разпределение на средства, за строеж на нови сгради, пътища, мостове. Заставах срещу по-стари колеги, които скрито или открито лобираха за нечии интереси. Въпреки, че образът на стария ми учител все повече избледняваше, не си позволих нито веднъж компромис със съвестта си!
Избори за народни представители... Депутат... Съвестта на народа...Да, за това се борих! Да няма бедни – и вече нямаше – всички, които срещах, бяха богати, весели, със скъпи коли.
Разбира се, нямаше навалица в градския транспорт, нямаше клошари около кофите за боклук (впрочем, съмнявам се, дали вече имаше такива кофи и боклук), по улиците не се разхождаха организирани и неорганизирани престъпници, нямаше обири и убийства, катастрофи. Дори зимата беше по-мека и лятото по-прохладно. Наистина, през зимата бях на Канарските острови, а през лятото в Швеция, но нали и там живеят хора.
Ето как будната ми съвест и гражданската ми позиция спомогнаха за благоденствието на народа ни... И на моето в частност...
Сега, докато шофьорът ми ме вози по улиците, навсякъде виждам моят портрет – на плакати, разбира се. Колко много ме обичат хората! Знаят, че аз съм този, който се грижи за тях. За доброто им. За хляба им. За щастието.
Постепенно усещам, как се откъсвам от обикновения, човешки, земен свят! Стоя високо над него! Над всичко земно... Как съм наравно с другите, които също виждат непрекъснато портретите си по плакатите. Които също нямат нищо общо с тази греховна земя... Като извънземните!!!