автор: kiart

Прозрях те
късно снощи.
В мига
на нашето сбогуване.

Ти си
изящно труден,
нелепо подреден
/отбиване на номера/,
по пода разпиляван многократно,
напук на всичко -
прелестно заинтригуващ пъзел.

Парчета липсват,
други - с бялото нагоре.
Усмивки върху болката
от спомен очароващ.

Мъжете ти -
деца на варварин-стратег,
запълвали свободното си време
с неадекватни пориви
на тъмното си
оскотяло
плашещо
въображение.

Нима била си само средство за игра?

Позволи ми да те подредя и аз.
Поне заради тази малка дарба
да виждам ясно колко е голяма
картината на твоята душа
и колко неподправена и вечна е:

кора от стогодишен бор
с платна от есенни листа
в потока заледен се носи
към пролетния хоризонт
огрян от блясъка в очите
на горски елф-дете.

Да те преподредя ми позволи.

Което липсва,
от душата си ще го откъсна.

Бялото
с кръвта си ще го оцветя.

Позволи ми!

Ако ли не,
тогава умъртви ме,
бавно и сладко...
Аз зная да се преродя
във оня варварин-стратег.
Отшелник ще съм във съня ти.
Мъдрец бездетен.

Но няма вече
никога чрез тебе
"номера си да отбиват"
бездушници,
неподозиращи
какво си всъщност!

... прозрях те късно - на сбогуване.