автор: an200

И на мен ми се случи... да чакам Нищото.
Седях на пейка до самото платно на улицата с фучащите на сантиметри коли. Минавала съм хиляди пъти оттук, а не съм забелязвала тази пейка. Да й се не види, сякаш се появи от Нищото, та да го чакам удобно и дълго. Дълго ще е, на него му отива да се проточи във времето, а ти да се тюхкаш и да ти е чоглаво. Защото не го и познаваш, не си го виждал, може и да минава покрай теб, да се подсмихва под мустак, а ти си чакаш. Нищото обаче си познава хората... душата им опразнена, измита и дезинфекцирана от солени сълзи и, ако надникнеш в нея и извикаш "Ехооо", ще има да кънти като в бездънна пещера.
Да го чакам ли още? Луната изгря. Голяма и кръгла като светеща нула. Като Нищото.