автор: junel

Когато болка страшна е обсебила сърцето ти
И като проказа разяжда всеки негов пулс

И всеки зов,
Когато сълзите безпомощно се стичат по лицето ти,
А ти
Сред мрак, звезди и самота сновеш,
Смачкан от хорското безумие и злоба,
Не ти остава нищо друго,
Освен да се предадеш...

А иска ти се да тичаш,
Докато паднеш от умора,
Да ревеш със страшна сила –
Като звяр ранен,
Със нокти да разкъсаш
Глупостта във всички хора,
Да проклинаш и да мразиш
От странна лудост заразен!

Но после яростта
Пред безсилието ти замира...
Душата ти отново и отново им прощава...
Сърцето, както винаги пулсира,
Но, болката – тя завинаги остава...