автор: kiart

Обичам те целуната от сините пера на тишината.
Пробуждам капките, изпълнили с очакване за мрак косите ти.
Докато вечните балади в клоните си приюти върбата,
ще изтека по раменете ти, по устните и от очите ти.

Реката нощния уют с непостоянството си ще охлажда.
В далечината огън приглушен въздишките ни ще примамва.
Луната с меката си светлина ще чисти на звездите саждите,
от менестрелен вятър във върбата любовта ни ще припламва.

И дълго ще се любим на брега в среднощното усамотение.
Един щурец ще сбърка нотите, ще кихне и ще призове зората.
Ще се протегне слънцето с протуберанс в поредно възкресение
и ще засвети първо на кълвачите и гълъбите по перата.

И като дойде след известно време още сънено козарчето
и се зачуди на омачканите макове край старата река,
вече ще плаваме в черупката на орех – като бръмбара в букварчето,
заспали сладко и провесили от лодката преплетени крака.