автор: siromah

Двете момчета седяха в тъмния край на парка и се оглеждаха. Не се виждаше жива душа в парка.
– Какво ще кажеш? – попита Дани своя приятел.
Момчето намести очилата си и разгърна внимателно листа.
– Ох, страхотна е! Кой я нарисува?
Картината показваше комсомолският секретар Дон Жуан, който беше яхнал една кокошка и размахваше червен флаг. Кокошката беше нарисувана с много глави като многоглав змей от приказките. Всяка глава обаче на беше змейска, а... имаше детско лице. Най-отдолу беше написано: “С комунизма към светли бъднени!”
– Убий ме, ако мога да го нарисувам! – възкликна Иван. – Ако старият Дон Жуан го види, ще започне да билва жаби и гущери от устата си.
– Жаби и гущери не знам, - поклати с глава Югото – но със сигурност ще позелинее от яд. На бас се хващам, че плешивата му тиква ще се изпоти!
– Хайде да направим още няколко картини и да ги разлепим по бараките! – предложи Иван. – Аз...
– Прекалено рисковано е! – прекъсна го приятелят му. – Старият плейбой ще се досети кой ги е разлепил и после знаеш... Пипнат ли ни ТВУ-то не ни мърда!
Очиларкото се разтрепера и сви ръцете на гърдите си.
– Прав си! Слушай, може и да направим нещо друго. Ще сложим карикатурата му в писмо и ще я изпратим на домашния му адрес в село. Когато се върнем от морето, той ще отвори пощата си и ще остане като гръмнат!
– Да, това е по-добре! – Дани се замисли и се почеса по носа. – Слушай защо трябва да я изпращаме оттук?! На плика ще има печат с името на мястото, откадето е пуснат! Когато се преберем в село, ще пуснем картичката в пощенската кутия и толкоз! В селото всеки може да я нарисува и да я пусне в кутията му, но ако я изпратим оттук, сами се издаваме!
– Ей, ти си бил истински Шеролк Холмс! Хайде да се прибираме! Захладня!
– Да вървим.
– Мога ли да те помоля за нещо, Дани? Ще ми нарисуващ ли ена карикатура и на мене? – помоли го Иван.
– Всъщност аз забравих да ти кажа, че не я нарисувах, а я прекопирах от оригиналната карикатура.
– От къде я взе?
– Ще ти кажа, ако обещаеш това да си остане малка тайна между нас. – Дани замълча за секунда и като видя, че любопитството на Иван стана нетърпимо, продължи. – Изрязах я от един стар вестник, отпреди войната. След като комунистите всимат властта, те... – Дани снижи гласа си и се огледа страхливо - ...избиват издателите и закриват вестника. Всички антикомунистически вестници са забранени и биват изгорени на клада в столицата. Да гледа народът и да знае, че с Партията шега не бива!
– Ау! – възкликна Очиларкото. – Винаги съм мечтал да прочета някой нелегален вестник. Можеш ли да ме свържеш с твоя човек или да ми вземеш нещо за прочит?
– Ние имаме вкъщи три дебели тетрадки, целите облепени с вестници” “Слово”, “Светлина”, “Народна трибуна”, “Зора”, “Вечерни новини” – всички до един забранени от КП. Какви огнени статии има срещу изедниците, ще ти се замае главата! А пък карикатурите са направо убиец! Спомням си една: Английският външен министър на посещение в СССР. На карикатурата той е нарисуван като дебелак, облечен в костюм и с бомбе. Навсякъде около него са застанали просяци и протягат ръце за милостиня. “Колко е приятелски руският народ? – беше написано под карикатурата. – На всяка крачка предлага ръка!” по пътя на светлото комонистическо бъдеще, народът стигна до просещка тояга! – завърши Дани.
– Ти... имаш цяла нелегална библиотека! – очите на Иван светнаха от възхищение. – Завиждам ти! Аз никога не сам имал късмет да се докосна до забранена литература!
– Това е нищо! – махна с ръка Дани. – Ти трябва да видиш колекцията на дядо Лазар! – той се хвана за устата, защото беше изръсил голяма глупост. Той беше произнесъл името на дядо Лазар и старицът щеше да загази сериозно, ако някой го издадеше на милицията, че има забранени вестници. Дядо Лазар беше син на полковник Соколович, летец-герой, командир на въздушната отбрана на Белград по време на настъплението на хитлеристите. Той саморъчно беше свалил пет немски самолета и лично царят му беше връчил бронзов медал за храброст. След като Югославия пада под ботуша на Хитлер, той става партизанин и продължи да напада хитлеристите в гърба. След идването на комунистите на власт, той безследно изчезва, както хилядите други “народни врагове”. За няколко седмици мародерите избиват цвета на нацията – лекари, учители, адвокати, инженери, агрономи – с една дума всички иначемислещи. Около 50000 души изчезват безследно и дори и до днес никой не знае тяхното лобно място. Комунистите не се спират, докато реките не се напълват с човешки трупове и докато водите им не почервеняват от кръвта на убитите.
Смръзени от писъците на жертвите, потресени от “милостта на народните съдии”, всички горски и полски гадини се скрили дълбоко под земята – на всеки според възможностите. Червият, който си беше ленивец от край време, се зари само на няколко сантиметра под земната повърхност, а къртицата, която беше рекордьор на подземното копаене, стигна до 9 метра и 60 сантиметра. Това беше повече от рекорда на Сергей Бубка на овчарски скок.
А най-смешен от всички беше щраусът от Националната зоогическа градина, който зари главата си в пясъка и понеже не виждаше нищо, си мислеше, че се е скрил добре. Горката птица! Контрареволюционният елемент беше хванат завчас и опечен тозчас...
Шегата настрана, но невръстният Лазар и неговата майка бяха интернирани на село. И то не къде да е, а ги изпратиха в такова глухо село, че дори Деарбикир изглеждаше като Рай в сравнение с него! Майка му, която беше учителка преди войната, сега като “враг на народа” не можеше да си помисли за учителстване. Партията я съжали и й даде работа в местния колхоз. Краварка, каква друга, разбира се. Няколко години по-късно тя почина, смазана от тежката работа. Лазар остана кръгъл сирак и трябваше сам да се погрижи за прехраната си, той започна работа във вагонното депо, където разтоварваше цимент, вар, пясък, тухли, дърва и какво ли още не. Когато здравето му се разклати сериозно и започна да храчи кръв – той вече беше стигнал 50 – така, комунистите му дадоха по-лека работа – прислужник в кметството, където и е до днес. Дядо Лазар живееше в малка порутена къщурка, където държеше свойте нелегални вестници. Само те го крепяха, само те му вдъхваха сили в борбата. Половината от народа се беше продал и се беше пребоядисал, а другата половина не го беше грижа за старото време!
– Закълни се, че на нокого няма да кажеш за дядо Лазар! – очите на Дани го изгледаха изпитателно. – Той ми е като истенски дядо и не искам да пострада!
– Забрави ли, че сме кръвни братя?! – намръщи се Иван. – Ако нямаш доверие на кръвния си брат, на кого ще имаш?!
– Прости ми! Увлякох се! – момчето въздъхна дълбоко и добави. – Просто не искам да пострада! Това е всичко!
– Ще бъда ням като риба! – закле се Очиларкото. – Ще отнеса тайната със себе си в гроба, без никой да я узнае! Обещавам! Кълна се в... – той замълча за миг и се почеса зад ухото - ...мустаците на любимия ми котарак.
Изглежда клетвата му убеди Дани, защото нервното напрежение пт лицето му изчезна и той потупа приятеля си по рамото.
– Вярвам ти. Хайде да се прибираме. Минава полунощ.
– Ще ми направиш ли копие на карикатурата ти?
– Защо? – в гласа на Дани се прокрадна подозрителна нотка. – Защо ти е копие от карикатурата? Нали я видя?
– Искам да я покажа на моя баща. Той е голям антикомунист.
– Добре! – отпусна се приятелят му. – Утре ще я прекопирам.
Двамата младежи взеха сандалите си в ръцете и се отправиха към дървените бараки...
......................................................................................................................
Момчето стоеше в стаята на комсомолският секретар и проклинаше деня, в който стана приятел с Ана. Заради мръсната проститутка той трябваше да продаде своя кръвен брат. Не че искаше, просто нямаше друг изход. Старият Дон Жуан знаеше кой го е халосал с тоягата по главата и ако Иван не сътрудничеше, щеше да се запъти към ТВУ-то. А там не галеха с перце... Той въздъхна и продължи:
– Научих, кой е “буржоазната отрепката”, др.Комсомолски секретар! Снощи разговарях с него... той ми показа една карикатура, на която беше изрисувал... самия вас др.Комсомолски секретар!
– Кой е проклетникът? – изсъска старият Дон Жуан и фиксира момчето със студен змийски поглед. – И не се опитвай да ме излъжеш! Знаеш какво ще се случи!
Сърцето на момчето затупка като сърчицето на пленена птичка.
– Ъ...ъ...ъ... Дани... той е “империалистическия агент”... той е наистина много... лош комсомолец!
– Той ще си плати за това, повярвай ми ! – закани се Комсомолският секретар – Искам да ми донесеш тая картина или карикатура – каквато и да беше – искам да я видя!
– Дани обеща да направи една и за мене!
– Отлично! – похвали го Комсомолският секретар – С тези си дела ще заслужиш най-добрата характеристика в училището!
“По дяволите характеристиката! – помисли си Иван. – Приятелят ми отива в ТВУ-то, а той за някакви характеристики ми говори!” Но нямаше накъде: той се беше хванал на хорото и трябваше да го играе докрай!
– Мога ли да си вървя, др.Комсомолски секретар? – запита той старият развратник
– Почакай! – той отвори вратичката на шкафа и му подхвърли едно пакетче с “Теменужки”. – Свърши добра работа днес, юнак, подслади се!
Иван обожаваше ментовите бонбони, но този път незнайно защо, те му се стоиха горчиви. Момчето изплю бонбона и тъкмо се канеше да ги захвърли, когато забеляза Маминото прасенце или Грухчо-Пухчо, както съучениците му го наричаха подигравателно.
– Искаш ли ги?
– О, да! – очите на Грухчо-Пухчо светнаха. – Благодаря ти много! “Теменужките” са любимите ми бонбони!
Той изсипа половина пакетче в устата си и започна да мляска.
– Ей, Ванчо, ако имаш още и не ги харесваш, знаеш къде да ме намериш! – извика след него Маминото прасенце. – Не ги хвърляй, моля ти се като брат!
– Разбира се! – обеща с половин уста момчето с очилата и се затича по пясъка. – Аман от натрапници!... Не те оставят дори и секунда на мира!
......................................................................................................................
Момчето извади листа изпод блузата си и му го подаде, намигайки му съзаклятнически.
– Твое е! Моля те... не го показвай на никого друг, освен на баща ти.
Иван пое карикатурата с разреперани пръсти и я сложи в средата на комсомолското вестниче. То беше издание на тяхното училище и редактор естествено беше др. Комсомолският секретар. Карикатурата полегна между две страници, където двама караконджули Маркс и Енгелс учеха пролетариата как да се бори с класовия враг...
– Сега ще те изгоря! – закани се по-възрастният караконджул и скочи към новодошлия.
Карикатурата изпищя и се дръпна назад, но оттам се показа втори зъл дух, триж по-страшен и грозен.
– Ще критикуваш Партията, а! Гулаг за тебе! – изрева той и протегна кокалестата си лапа към бедната душа.
– Помощ! – изпищя отчаян гласец, но той остана като вик в пустиня, вик без помощ, вик без надежда, вик на обреченост, вик на забрава.
Двамата таласъми се нахвърлиха върху нещастната карикатура и започнаха да я душат.
– Смърт на класовия враг! – извика първият караконджул.
– Смърт на буржоазната отрепка! – извика след него вторият зъл дух.
– О, Боже мили! – проплака карикатурата. – Защо ми даде живот в Страната на Таласъмите, защо не ме създаде на Запад,в Страната на Пепеляшка, където е истинската свобода?!
Дани, нейният бог-създател, беше надалеч и не чу зова на своето създание. Той играеше на водна топка с новата си приятелка Таня, възпълничката Богиня на Удоволствията. Жизнерадостният й смях се носеше във въздуха и галеше ушите на Бога-Създател...

ПП. Посвешавам този разказ на дядо Лазар, който младост не видя, но никога не преклони глава пред червените злодей. Бедната душа не дочака да види падането им. Бог да прости паметта му!


© Kolio Karpela Всички права запазени.