автор: dimension

Останете си, мои мили момчета,
при вашите Стефки, Румяни и Светли
/на единия даже бивша му беше,
та се събраха.../ От тях толкоз време

все ми се жалвахте. Че били студени.
Много мърморели, все вас обвинявали,
не били домакини, понапълнели,
секс не ви „пускали”. Гледали сериали.

Не отваряли книга. Не се търпите.
Не си говорите. Само много работят...
Едва по последното с тях си приличам.
По всичко останало... опазил ме Господ!

Останете си с тях. Нали и на тричките
коли им купихте /всъщност мене „изкупихте”.../
Уж щяхте...развод... /Да съм ви го искала?.../
То, който го прави, в гърди не се тупка...

Та, вашите Стефки, Румяни и Светли,
когато разбраха, че в мене сте влюбени,
/в различно време, разбира се, на километри/
зареваха, завиха, че без вас са изгубени...

Доста по-млада съм. Но съм по-мъдра.
И се оттеглих. Но ще се скъсам от смях,
че и трите, Боже, едно клише използваха:
”Моля те, скъпи, дай ми още един шанс...”

И вие им дадохте. Агонизирахте в нощите.
Смс-си ми пишехте, спейки до тях.
Все по-редки писма в електронната поща.
Да ме преболеете... Все пак успяхте.

Останете си с тях. Старостта наближава.
Те са все пак на децата ви майки.
Те ще ви разтриват артритното коляно.
И на кръста ви ще слагат топли лапи.

Сега, щом ме срещнете, виждам в очите ви
малко възхита, малко тъга и почуда...
Притеснено, пелтечещо, по ученически
казвате колко още съм хубава.

Колко съм секси. И заеквайки ръсите
тъпи клишета, че се възхищавате
на благородството ми. И шептите накъсано
как много сте взели и малко сте дали...

Как ме сънувате още. И мокри се будите.
И как останах специална за вас жена.
Ооо, стига признания! Стига заблуди!
/Зная, че всички клишета са истина.../

Аз какво правя ли? Ами, много работя.
Все така вечер оставам до късно.
Не ми е лесно. Но си подреждам живота.
Приятели имам. Обичам изкуство.

Кога на театър, кога на разходка...
Подарявам си книги. Душевен оргазъм.
Домът ми е крепост. Цветя пренасаждам,
аранжирам, купувам. С Шаде оцелявам.

Да, все още пиша. Стих подир стих.
Пак забравям да ям. Все съм слаба и стройна.
Мъж ли?... Не, нямам. Не се е родил.
Ама не страдам. Така съм спокойна.

Вие, момчета, сте моята гордост!
Прагматично-практични. С малки крачки встрани.
При жените ви върнах. Брак не разтрогнах.
Все пак заслужавате точно тия жени...

Ще ми е приятно, някой ден случайно,
ако инцидентно се срещнем. Да ме почерпите
портокалов фреш с „Ballantines”. И лед. Голямо.
Все пак, момчета, семейства закрепям...

23,09,2007