автор: dimension

Днес трябваше, мили, да сме в оня хотел,
със най-подходящото име „Замъка”,
за който всички влюбени мислят,
че е построен точно за тях двамата.

На масата свещ срамежливо ще мигаше.
Ще ме вземеше в скута си и ще ме хранеше.
С разтреперени пръсти на бузата ми ще пишеше
несръчно „I love you”, червилото хванал...

После апартаментът. Кафе и уиски
в пенливата вана ще пием на глътки.
Ще се кикотим, с вода ще се плискаме.
Ще мислиш, че лицето ми е мокро от пръски...

В сатенена спалня ще ме изпиваш.
Ще заспиме преплетени. При всяко обръщане
ще се целуваме, ще шепнем „обичам те”
във полусън. Задушени в прегръдка.

На сутринта – пак кафето и ваната.
Багажът събран. В колата – сбогуване...
Прощалният миг, умножен по мълчание.
И всеки ще тръгне към свойто пътуване.

Това си даряваме. Две цели години...
Уморих се, любими, да пия отломки.
Не приех тая среща. А я исках неистово...
Любовта умори се – случайна, бездомна...

Аз не съм ти, любими, жена за изпращане...
Жена за хотели, шампанско и ягоди.
Твърде вече, любими, двама пораснахме,
и не искам да станем за смях на децата си...

Аз съм твоята обич, дарена от Бога!
Ти си този, когото години съм чакала!
Не ми стига мигът. Щом не можем, не можем...
Значи тази любов... не я заслужаваме...

Нека само в нас вътре любов да се къса.
Може мъдрото време да ни излекува.
Ето, виж ме, ранена, разплакана, боса...
Имам сили, любими, за последно сбогуване.

Любовта да пречистим. Само нашите мигове,
подарени от този живот, са велики.
Пред тази любов се мълчи. И... стига!
Аз си тръгвам. На теб подарявам сълзите си.


22,07,2007