автор: dimension

Напъхах си ръката във устата.
Отворих я възможно най-широко.
Болеше... Но навлизах по нататък.
Все по-навътре. Все по-дълбоко.

Хранопроводът се изду като от залък.
Какъв ти залък... Уж свита ми дланта,
юмрукът ми, макар и нежен, малък,
разкъсваше по пътя тъканта.

Усещах мокро, лепкаво и топло.
Гореща кръв. Непроходимо, хлъзгаво.
Релефи на ребра. Вибриращ бял дроб.
Напипах го! Сега ще го изтръгна!

Трахеята в съседство ми се пречка.
Хрущялни пръстени. Огъвам и пречупвам.
Готово! Няма никаква засечка!
Вика си смъртен само дето чувам.

Ръката ми до лакета потъна.
Гротескна гледка от кошмарен филм...
Отворих длан. Да мога да го хвана.
Изплъзна се. Туптеше. Беше живо...

Забих си ноктите. Сега къде ще бягаш?
Заклещих го в дланта си. Тъй съм чувала,
че колкото сърцето е голямо,
такъв ни бил размерът на юмрука.

Задърпах, заизскубвах, раздробявах.
Ръката късаше, а гърлото клокочеше.
Такава болка даже като раждах
не съм познала. Сърцето да изскочи

било ужасно. Дяволът навярно
би съжалил умиращата жертва.
Но аз изтръгвах. Без да се смилявам.
Да го изкормя. Да го хвърля. Да се свършва.

Петнадесет минути и секунди
петдесет и пет отне да го изтръгна.
През крясък, гърч, в ръката си го вдигнах
и зверски на земята го захвърлих.

Ще ме убиваш, ще ме скапваш, ще ме гърчиш,
ще се лигавиш, ще ме мъчиш, ще ми плачеш!...
Щом в тоя свят не можеш да живееш,
на лешоядите сега храна ще станеш!

Изхрипах без сърце въздишка първа...
Ох, свърши се! Дано сега просветне!
На камък седнах. Кървава и мъртва.
И камък-донор чакам. Помогнете...

/15 минути и 55 секунди - един телефонен разговор.../

http://zazz.bg/play:607ffc00
20.09.2007