автор: frezija

Ревнувам те от времето и хората,
от стенния часовник те ревнувам,
от мокрото в дъжда, от тротоарите,
от дрехите, завивките и гарите,
от всичко, до което се докосваш.
Ревнувам те от филмите и песните,
които не напомнят, че ме има,
от светлото в деня, дори от тъмното.
Ревнувам те безпаметно и стръмно
от малките капризи на годините,
от бялото на скупчените облаци,
защото ми се струва, че те гледа.
Ревнувам те от прага и кафето ти,
от влюбения аромат на цветето,
от дребната услуга за съседа.
И ето, че започвам де се плаша,
че може би от себе си ревнувам,
от обичта, граничеща със лудост,
от чакането да се случи чудо –
да се събудя и да си до мен!