автор: thebigplucky

( друг прочит )

Въведение: Злобната мащеха изпраща Розмари до извора на края на света, жива вода да и донесе с решетото. Една старица и показала пътя, а един жабок я научил как да задържи водата в продъненото решето срещу обещанието да прекара с него една нощ, през която да изпълнява всяко негово желание...


Умори се Розмари, да търка пода каменен,
и към извора на края на света безкраен -
запъти се – за онази, живата вода -
в нея мъдрост имало и вечно щастие.
Шепа трябвало...
С наивност на чиста душа,
спасяваща от присмеха на останалите.
С продъненото си решето,
в което можеше да има само вятъра,
не и да го хване.
(И колко ли и струва някакъв си уловен вятър?)

За блясъка на две парици, намерени в прахта
и непожелани алчно,
целуната на беззъба старица ръка,
с кривата от дълго скитане тояжка, посоките разгадала
и преживяла част от тях,
показала и пътя таен -
не през вратата,
а през дупката в плета,
по каменистата пътека, нагоре, през гората..
И пак умора и отчаяние
Късмет, решетото и – не тежало.
Стомната не би издържала, нито пък тя на тежестта и.
И на всичките и падания.

Но като стигнеш извора на края на света,
остава ти само да коленичиш и да заплачеш.
В продъненото си решето - би пожелала поне вятър да е останал.
От сълзи, изплакани до извора, е блатото,
по несбъднатото и нестаналото.
Пред извора, сама, е жалко.
Само с устни докосваш водата, глътките – нагарчат.
И от шепата изтичат капки бавни...

Можех и да си остана в блатото на самотата,
светът не е чак толкова красив и примамлив.
Всичко в живота ми си беше на мястото.
и го правех – както си знаех.
Магията, че в друг живот принц бях, звучеше нереално отдавнашна.
Не вярвах чак дотам, че нощ с девойка с душа бяла
ще ме накара да се преродя.
Но и аз на изкушението се предадох. Някъде го считали за грях...

За мъха и подсказах – отровен бил, но лекувал рани.
И за дъно на решето ставал.
И за тайните на калта, разказах и, накарах я дъното да замаже.
От кал е тръгнало всяко начало
и тя е краят на всички начала.
И на нашето.
Какво ли ще бъде за нас това задънено старо решето, пълно с жива вода,
с отровния мъх, запушил старите му рани
и с това крехко дъно от кал
по пътя избран - през гората, по пътеката каменна...

Сега е време Розмари да изпълни своят дял от обещаното -
да се сбогува с онази част от живота,
в която между истината и лъжата няма граници.
Всичко го правят... И наистина - помъдряват -
разбират, че вечно щастие - няма...

... С Розмари се разбрахме.
Магията не се развали съвсем докрай,
светът прекалено се беше покварил.
Принцовете, изживели благородните си времена,
сливаха се с тълпата.
А блатото беше погълнало света
и дългокраки красавици, като сребърни чапли обикалят.
С решета. Но не за живата вода.
От по-едрите жабоци ловят...
__________________

Оригиналната приказка е английска, превод на Леда Милева, 1960г.