В един дъждовен ден, когато
на улица страхливо опустяла
под капките съзра лице познато,
устата ми ще трепне онемяла.
Болката отново ще изплува,
макар да сме си вярвали,
че ето,
времето умее да лекува -
спомените, раните, сърцето...
И двамата изгубили дар-слово
с очи ще се докоснем мълчаливо,
краката ни по-тежки от олово,
по крачка ще направят боязливо.
Със цялото си тяло ще почуствам
как времето отдавна в мен е спряло,
щом чуя как ти нежно ми поушваш
" ...Спомням си, тогава също бе валяло..."