автор: frezija

Настръхна тънкия ми гръб
от ласките на вятъра.
Понесъл цялата ми скръб
отиваше нататък
човекът, който заживя
във тялото ми взето
под наем. Дълго той вървя
по пътя към небето.
Така настигна го нощта,
/небето беше бронзово/.
Врата разделяше света
на този и на онзи.
Отвъд вратата тишина –
жадувана отдавна.
Нарамил цялата вина,
човекът сви от равното.
И тръгна по самия ръб,
с пети по острието.
Настръхна тънкия ми гръб
под взора на небето.
Човекът тихичко запя
и сякаш гали куче
докосна бравата и тя,
вратата, се отключи.
Гърбът ми се преви на две.
С обезкървени устни
целунах всички студове.
Човекът ме напусна!