Тя се усмихна бавно
и мъчително,
прикрила под перуката
Страха...
Лицето и бе бледо
и изпито,
като изхвърлена медуза
на брега...
Дъждът куплета пееше
последен,
а Горе се усмихваше
Дъга...
Животът тръгваше нанякъде
Къде ли?
Очите тихо питаха
КОГА?
Един приятел нежно я
прегърна...
Обичам те прошепна и
в нощта...
Протегна тя ръце да го
погали,
но сила нямаше и затова...
Една звезда отрони се
в Безкрая...
И Тя само едно си пожела...
А до прозореца едно мъничко
цвете
Разцъфна от последната
сълза...